Евърмор [bg]

Димът все още виси във въздуха. Пламъкът на свещта спира да се движи. Гърдите на Джоуб замръзват, нищо че очите му все още блестят с живот. Със страх. Аз се съсредоточавам върху забавянето на разширяването на дробовете му и биенето на сърцето му, докато позволявам на останалото време да продължи напред… и не чувам нищо друго освен тишина, докато челюстта му се движи, опитвайки се да намери дъх там, където няма.

Изведнъж проумявам, че мога да го убия, ако поискам.

Тогава пускам времето. Джоуб се строполява шумно на земята. Пада по гръб и се хваща за гърдите.

— Съжалявам — задушава се той. Почти му вярвам… но няма значение дали съжалява. — Тя знаеше, че ще дойдеш да търсиш. Каза, че ще ми позволи да живея… ако…

Той грабва нещо от колана си — проблясващо сребро — и го запраща към мен. Острието пропуска лицето ми на сантиметри, чувствам движението на въздуха, когато то прелита, и всякаква мисъл за сдържаност се изпарява от мен. Затварям очи и позволявам на времето да изтича свободно от ръцете ми, да се обвие около Джоуб, докато той се гърчи на пода. Той закрещява.

Някъде, което ми се струва твърде далече от мен, се отваря врата и Илайъс извиква името ми. Ала аз не мога да спра, не мога дори да принудя очите си да се открехнат. Джоуб изкрещява, гласът му се променя странно, докато го влача напред през времето и го състарявам толкова бързо, че дъхът му не може да го настигне. Напред и напред, и напред. Вече не е под моя контрол.

Нечии ръце сграбчват моите точно когато воплите на Джоуб спират. Най-накрая отварям очи, за да видя пред себе си Илайъс, по чието лице е изписан ужас. Дланите му все още са свити около ръцете ми и ги стискат. Зад него на студения каменен под лежи смачкано тяло.

Изпадам в шок, когато виждам колко далече съм отишла… какво съм извършила. Джоуб е мъртъв, разбирам го веднага: кожата му е отпусната и сива, очите му са широко отворени и обвити в облак с мръснобял цвят… като този на изцапана кърпа. Докато стоя там, а сърцето ми бие подобно на войнишки барабан във вените, главата му увисва на една страна. От устата му се стича плътна струйка пепел. Гъста, сива и изобилна.

После аз пропълзявам надалеч, надалеч от тялото и преобърнатата маса. Хуквам да бягам… къде обаче, не знам. Около мен явно целият свят е забавил ход и не съм сигурна дали това е мое дело.

Не ме интересува. Не бих могла да го спра дори и да искам. Тялото ми взема свои собствени решения, сякаш смята, че ако се движа достатъчно бързо, ще ми позволи да избягам от онова, което току-що съм извършила. Убих човек. Убийца. Има ли значение, че и Джоуб също би ме убил?