Поп, дама, вале [bg]

Лесно намери аптеката. Освен тубичката с таблетки аспирин, купи и ножче за бръснене в пликче. Докато се връщаше по слънчевата крайбрежна улица към казиното, няколко пъти спира и поглежда надолу към плажа. Край него мина вече познатата му двойка. Двамата бяха с халати, вървяха бързо и говореха високо на непознат език. Той забеляза, че го погледнаха и млъкнаха за миг. После, докато се отдалечаваха, заговориха отново и му се стори, че го одумват — даже произнасят презимето му. Духна ветрец, откъсна хартийката от тубичката в ръката му. Той изпита странно неудобство, безпричинното чувство, че ето този проклет щастлив чужденец, който бърза за плажа със своята почерняла прелестна спътничка, знае за него абсолютно всичко и може би с насмешка го съжалява, че ей този юноша го е оплела, залепила го е за себе си една застаряваща жена, вярно, красива е, и все пак прилича на голяма бяла жаба. Каза си, че безгрижните хора на морски курорт винаги са проницателни, подигравателни, злоезични. Досрамя го, усети треперещата си голота, едва прикрита от измамническия халат; замисли се, разтърси глава и като държеше с погнуса стъклената тубичка с таблетките, се върна в хотела. Даже не забеляза, че е изгубил на крайбрежната улица лекото листче, в което беше увита тубичката; листчето се плъзна по крайбрежната, легна, отново се плъзна, настигна забелязаната наскоро от Франц двойка; после вятърът отнесе листчето до пейката при спусъка към плажа. Там замислено я проби с острието на бастуна си греещият се на слънце старец. Какво стана с него после — не се знае: онези, които бързаха за плажа, нямаха време да го наблюдават. Посипаните с пясък дъски водеха надолу към червено-белите кошове. Влечеше те да отидеш час по-скоро до сините гънки на морето. Дъските свършиха. Нататък трябваше да върви по рохкавия бял пясък. Да познаеш своя кош, беше лесно — и не само по цифрата на него: има предмети, които невероятно бързо свикват с човека, влизат в живота му просто и доверчиво. Близо до този кош беше кошът на семейство Драйер; сега той беше празен; нито Драйер, нито жена му, нито племенникът… Заобиколен беше от огромен пясъчен насип. Нечие дете с червени гащета се катереше по него и пясъкът се стичаше на искрящи струйки. Госпожа Драйер щеше да е недоволна, че ето на, чужди деца се катерят и развалят. Отвъд насипа, вътре, на пясъка около коша вчерашният дъжд беше смесил следите от боси крака. Вече беше невъзможно да се намери например едрият отпечатък на Драйер или тесният, дългопръст на Франц. След известно време минаха учителят по танци и студентът, видяха, че още няма никого и си продължиха по пътя. „Мила, обаятелна жена“ — каза единият, а другият погледна през плажа към крайбрежната улица, към редицата хотели, кимна и отговори „Сигурно ей сега ще дойдат. Можем след десет минути да се върнем.“ Но кошът още беше празен. Мярна се бяла пеперуда, която се бореше с вятъра. Някъде далеч викаше фотографът. Хората влизаха във водата, движеха в нея крака, сякаш караха ски. После — изригване, пръхтене — заплуваха.