Не поглеждай назад [bg]

Надигна се и се олюля на дивана. Ризата му лепнеше от пот. Объркан, разтърка очи и се вторачи в прозореца. Нищо. Явно е сънувал. Главата му тежеше, тилът и краката му бяха схванати поради неудобната поза на възкъсия диван. Отиде в кухнята, взе бутилка с уиски и пакет тютюн. Недоволен от себе си, ги отнесе във всекидневната с лека въздишка. Колберг се втренчи в него с очакване. Той погледна кучето и промени решението си.

— Имаш късмет — промърмори той.

Точно за един час отиде до църквата в центъра и се върна. Сети се за майка си. Отдавна трябваше да я посети, измина доста време от последния път. „Един ден — недоволно си помисли той, — дъщеря ми Ингри ще погледне календара и ще си помисли същото: май е време да го навестя. Измина доста време от последното ми посещение. Няма да изпита радост, просто ще се почувства длъжна.“ Вероятно Скаре все пак беше прав. Какъв е смисълът човек да живее до дълбока старост? Само да бъде в тежест на близките си. Тези размисли го погълнаха изцяло и той ускори крачка. Колберг подскачаше до него. Човек не може обаче да се изостави напълно. Сейер реши да освежи банята. Елисе щеше да хареса плочките — не се съмняваше. А ако разбере, че все още не е направил ремонта… Сейер направо не смееше да си представи какво би се случило тогава. Осем години с имитация на мрамор си бяха срам и позор.

Най-сетне седна да изпие заслужената чаша уиски. А може и да успее да заспи, вече ставаше късно. Затвори запушалката и чу звънеца на вратата. Скаре го поздрави, този път не толкова скромно. Дошъл пеш, но сбърчи нос с погнуса, когато Сейер му предложи уиски.