Ейглетиерови [bg]

По улица „Жан Гужон“, отпуснат и мрачен, се подчини напълно на властната си походка. На площад „Франсоа I“ добре излъсканата метална табелка „Бюро Ейглетиер“ блестеше на слънцето. С три разкрача изкачи стъпалата, покрити с тъмносиня пътека, блъсна входната врата и се спря учуден: Жан-Марк го чакаше, седнал във вестибюла срещу госпожица Бигарос, която имаше задача да пуска при него посетителите.

— Какво правиш тук, драги? — каза му Филип, като го хвана за ръка.

Винаги биваше доволен, когато Жан-Марк идваше при него в бюрото му. Изпитваше двойно удоволствие — да покаже сина си на своите сътрудници и сам да се покаже на своя син в обстановката, в която властвуваше.

— Минавах — каза Жан-Марк. — И ако имаш една минута…

— Разбира се! Влез де! А вие, госпожице, няма да позволите да ни безпокоят! С изключение, разбира се, ако Хусон телефонира…

— А пощата, господине? — попита госпожица Бигарос.

— Донесете я веднага.

Той въведе Жан-Марк в кабинета си, седна зад голямата си работна маса, по която нямаше никакви книжа (неговият принцип бе: никакви преписки налице!), и опря глава на скръстените си ръце. Вдясно от него телефон, вляво малко табло с копчета на звънци… Бежови тапети, ковьор с негърска глава, на стената една абстрактна картина, подарък от някакъв налудничав клиент. Госпожица Бигарос поднесе папката с книжата за подписване и се оттегли почтително като сянка. Филип обърна един лист, хвърли поглед върху първото писмо, драсна един подпис и попита, без да вдига глава: