Ключът [bg]

От четиринайсетия етаж на сградата на телекома Грей гледаше как Париж изчезва в мрака. Светлините угасваха — улица след улица, квартал след квартал; калейдоскопът коледни светлини потъваше в ледената мъгла. На три километра от тях Айфеловата кула примигна и изчезна. Под нея огромното виенско колело се завъртя още няколко пъти като последен пост край Сена. Светлините му замигаха нестройно като безмълвен зов за помощ, след което то също потъна в черната мъгла.

С разпространяването на мрака Петнайсети арондисман — районът около „Оранж“ — също не беше пощаден. Прозвуча дълбок басов звук; светлините на сградата трепнаха и умряха.

В настъпилия мрак за няколко секунди се възцари пълна тишина.

Грей се обърна към компютърната лаборатория. Лицето на Мара все още беше осветено от монитора — явно работната й станция имаше автономно захранване. После се включиха аварийните генератори. Част от лампите светнаха отново, но не всички.

Грей забърза към лабораторията; останалите го последваха.

Джейсън каза очевидното:

— Удариха електрическата мрежа.

— Да се надяваме, че ще успеем да проследим атаката до източника й — добави Монк.

Сега всичко зависеше от Мара.

За да не позволи на останалите да се изсипят в малкото помещение и да затормозят младата жена, Грей препречи вратата с ръка и кимна на Симон Барбие, шефа на спешния екип за компютърна сигурност на компанията.

Двайсет и пет годишният парижанин приличаше на хипстер от началото на века — с непокорна кафява коса, вързана на кок, и с неоновожълти очила. Впечатлението се завършваше от тежко червено вълнено яке, кубинки и торбести панталони с тиранти.