Ще бъдеш ли тук? [bg]

Високо в небето, в сърцето на мъглата и вятъра, една птица със сребриста перушина пронизва облаците, за да се спусне над Сан Франциско. Летейки като стрела, тя прелита над Алкатрас и Острова на съкровищата, преди да кацне върху една от двете кули на Голдън Гейт. Огромен и елегантен, прочутият мост се е прехвърлил през залива с почти двукилометровия си разкрач до Саусалито. Неговите огромни колони, здраво закотвени в Пасифика, не се боят нито от ледените течения, нито от дебелата мъгла, която се увива като бръшлян около конструкцията му от огненочервен метал.

Кацнала над вълните, птицата навежда глава, за да се взре в живота на хората, които се движат в безредната си суетня двеста метра по-долу.

На моста колите се разминават и се изпреварват в непрестанен балет, организиран около шест пътни платна, отворени за движението. Всичко е един непрестанен шум, клаксони и метал, който вибрира.

Изведнъж в алеята, предназначена за пешеходци, се появява жена, крехка и деликатна, подобна на въжеиграч, който ходи по тънко въже.

Готова да падне.

Илена не би могла да обясни за какво е дошла тук. Тя просто се бе почувствала неспособна да се качи на самолета, за да се върне във Флорида. Тогава бе поискала от шофьора на таксито да я върне обратно в града. После, тъй като трябваше да отиде все някъде, тя се бе оставила на нозете си да я отнесат, където пожелаят, и те я бяха довели тук.

Застанала е на ръба, надвиснала е над бездната, измъчвана от непоносимо страдание, за което допреди малко дори не е подозирала. Всички около нея я смятат за силна, уравновесена и разумна, но този образ е само за пред хората. Истината е, че тя е ранима, обезоръжена, в плен на простичкото изречение — аз вече не те обичам, Илена, — което за по-малко време, отколкото дори е нужно за произнасянето му, бе взривило небосвода и хоризонтите й, изсмукало бе всичките й сили, цялото й желание за живот.