Последният кандидат [bg]

Но сега гледаше към Томас сякаш го бе познал.

Лоурънс говореше, Томас едва сега му обърна внимание.

— Добре сме. Колата пострада, но се надявам да ни откара до хангара. Само няколко мили са.

Той включи на задна и пикапът се дръпна от бетонната стена. Тишината бе нарушена от скърцане на метал и хрущене на смачкани стъкла. Шофьорът завъртя кормилото и едва сега Томас осъзна какво става.

— Спри! — извика. — Спри колата веднага!

— Какво? — зяпна го Лоурънс. — Какви ги говориш?

— Просто спри шибания пикап!

Лоурънс натисна спирачките, а Томас се наведе към вратата. Понечи да я отвори, но шофьорът го сграбчи за ризата и го дръпна назад.

— Какви, за бога, ги вършиш? — кресна.

Томас не би позволил на каквото и да било да го спре в този момент. Той измъкна пистолета от пояса си и го тикна в лицето на Лоурънс.

— Пусни ме! Веднага ме пусни!

Лоурънс разпери ръце.

— Ей, момче, успокой се! Какво ти става?

Томас се дръпна от него.

— Видях отвън моя приятел — искам да се уверя, че с него всичко е наред. Ако възникнат проблеми, ще скоча обратно в пикапа. Просто се приготви да ни разкараш оттук, Когато ти дам знак.

— Нима вярваш, че онзи тип отвън все още ти е приятел? — попита със студен тон пилотът. — Тези побърканяци отдавна са превъртели. Твоят приятел вече е само едно животно. Дори по-лошо от животно.

— Още по-добре. Тъкмо сбогуването ще е кратко. — Томас отвори вратата и скочи на улицата. — Прикривайте ме, ако се наложи. Трябва да го направя.

— Обещавам ти, че ще ти сритам задника, преди да се приберем в берга — изръмжа Лоурънс. — Побързай. Ако онези побърканяци при боклуците тръгнат насам, ще открием огън. Не ме е грижа дали сред тях ще са майка ти и чичо ти Франк.

— Разбрано. — Томас им обърна гръб и пъхна пистолета в панталоните. Отправи се бавно към своя приятел, който стоеше сам, далече от побърканяците и купчината боклуци. Засега другите не проявяваха интерес към него.

Томас измина половината разстояние и спря. Изведнъж забеляза налудничавите пламъчета в очите на Нют. Безумието вече бе проникнало в ума му и се разпространяваше. Как бе възможно да е станало толкова бързо?

— Ей, Нют. Аз съм, Томас. Помниш ме, нали?

Внезапно лицето на Нют се проясни. Томас едва не трепна от изненада.

— Помня те, Томи. Дойде да ме видиш в двореца, но не беше прочел бележката ми. Не мога за няколко дни да изгубя напълно разсъдък.

Томас усети, че сърцето му се свива от мъка.

— Тогава защо си тук? Защо си с… тях?

Нют погледна побърканяците, после отново насочи взор към Томас.

— Защото то идва и си отива, човече. Няма как да ти го обясня. Понякога не мога да се контролирам, почти не осъзнавам какво върша. В други случаи просто усещам някакъв сърбеж в мозъка, който, ако не друго, ужасно ме ядосва.