Тамплиерът
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тамплиерите #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Еднорог»
- ISBN: 978-954-365-058-3
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тамплиерът». Краткое содержание книги:
Двама млади франкски рицари, Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер, увлечени от общия ентусиазъм, тръгват под знамената на тулузкия граф. Съдено е след тежкия и кървав път, дългите обсади, предателствата и отчаянието тъкмо те двамата, достигнали Йерусалим, да основат най-прочутия рицарски орден — орден с невероятна съдба, обгърнат в мистерии, чиято история вълнува човечеството до наши дни.
Каква е тайната мисия, която тласка Юг дьо Пайен напред? Каква е загадката, която ще съхраняват занапред рицарите от Ордена на Храма? Ще оцелее ли вярата на бъдещите тамплиери през измамите, зверствата и изкушенията, съпътстващи кръстоносния поход?
Хрониката, написана от Елеонор, сестрата на Юг дьо Пайен, съпровождала брат си, разкрива тайни и заговори около епичния поход към Светите земи. Загадъчна фигура преследва рицарите на Храма още от началото на похода — заплахите са последвани от убийства. Още някой се е добрал до тайните сведения, с които разполагат Юг и Годфроа, а краят на кървавата надпревара ще настъпи под стените на Йерусалим.
«Тамплиерът» е първото заглавие от вълнуваща поредица, посветена на загадките, интригите и убийствата, окървавили основите на една от най-загадъчните тайни организации в историята на човечеството — Орденът на Храма.
Елеонор усети как дъхът й секва и се облива в пот. Погледна обвинително към брат си и Годфроа. Те избягваха усърдно погледа й, и тогава Елеонор си даде сметка, че нещата са се променили. Най-важното за тях, по-важно от кръвната връзка, роднинството и някогашните спомени, беше бъдещето, тяхната обсебваща идея: Йерусалим! Всичко, в това число и тя, беше чисто и просто средство за постигането на главната цел. Погледна към Теодор. Той изглеждаше по-спокоен, затова пък нямаше съмнение, че зъбите на Симон тракат.
— Как ще стане? — попита тя бързо. — И защо аз?
— Както и преди — безизразно продължи Боемунд. — Ти, Теодор и Симон. Следобед на двайсет и седми юни, денят, преди да напусна града, ще избягате и ще препуснете към Карбука. Предишната нощ Теодор ще изпрати стрела към лагера на врага със съобщение, в което осведомява турците, че ще избяга на другата утрин и че има да предава жизненоважни сведения на атабег Карбука. Ще излезете от града на тези коне, за които бяха полагани особени грижи и бяха добре хранени. Тъкмо затова и вие получавахте по-добра храна. Искам Карбука да повярва, че сте се крили в града и сте решили да се измъкнете.
— Но те сигурно знаят… — объркано рече Елеонор — че сме предали «Близначките» с помощта на Фируз.
— Чуй ме — намеси се Теодор — Тъкмо затова сме и избрани. Това е нашата история. Избягали сме от Божията армия и сме намерили подслон при Фируз, който се е скарал с Яги Сиян. Фируз е бил предател. Той е отговарял за кулите, не ние. Той единствен ги е предал на франките, затова сме го убили за отмъщение.
Боемунд скочи на крака, излезе от стаята и се върна с две кожени торби. Развърза въжето на първата и измъкна отсечена глава. Лицето имаше мъртвешки цвят, очите бяха затворени. По полуотворените устни имаше кръв. Фируз! Съсечената кожа на врата се беше съсирила в тъмночервено. В другата торба имаше втора отсечена глава, която Елеонор смътно разпозна.
— Братът на Фируз — обясни Теодор, — убит близо до кулата и също осъден като предател.
— Но той не беше такъв. Аз знам — настоя Елеонор. — Фируз действаше сам. Боеше се да не бъде издаден.
— Разбира се — намеси се Юг. — Фируз и брат му бяха убити по погрешка при първата атака, когато кръвта се лееше като река. Трудно беше да различиш своите от враговете. Въпреки това и двете глави ще бъдат представени пред Карбука като глави на изменници, които са предали Антиохия на франките.
— И кой ще повярва на тази история? — почти проскимтя Симон. — Че ние, сити, с добре хранени коне, сме успели да се крием три седмици в Антиохия, а после да излезем на коне с отсечените глави на предателите?
— А защо не? — настоя Теодор. — Не забравяй, Антиохия е разположена на голяма площ, има овощни градини, паркове, изби и проходи. Из града все още се крият доста турци, добре въоръжени, сити, скрили богатствата и храната си. Трябва да са чули, че Карбука идва насам с армия. Знаят, че вътрешната крепост все още не е превзета. Стига да успеят да се укриват достатъчно дълго, освобождението ще дойде. Ние сме просто трима души от онези, които се крият. Спотайвали сме се, колкото сме могли, после сме решили да се измъкнем. Всеки ден някой се измъква, защо не и ние? Божията армия изнемогва от изтощение и глад.
— А сведенията, които ще му предадем? — попита Елеонор, като се помъчи гласът й да не звучи хрипливо, за да не издаде страха й. — Как сме се сдобили с тях?
— Много просто — сви рамене Теодор, — нали сме в Антиохия. Арменци и турци се движат из улиците, кръвопролитията са привършили, смесили сме се с тълпата, говорили сме с този и онзи. Елеонор, ако не искаш да идваш, не идвай. Както и ти, Симон. Но ще бъде по-логично, по-убедително, ако и тримата заедно разкажем как, след падането на «Близначките» сме се крили, успели сме да оцелеем, смесили сме се с Божията армия, били сме разкрити и сме избягали. Граф Боемунд има право. Каквото и да става, Карбука не трябва да напуска лагера си.
Въпросите следваха един след друг. Елеонор се насили да прикрие тревогата си от проницателния поглед на Боемунд. Планът й се изясни напълно. Беше чула слухове, че хората напускат Божията армия, че бягат, тогава защо и те да не го сторят? Обяснението им беше достатъчно убедително. Всеизвестно беше, че из горите, долините, парковете и овощните градини на града, се крият добре въоръжени и опасни турци.
— Ще излезете през страничната врата, близо до Портата на свети Георги — обясни Боемунд. — Ще ви преследват и ще стрелят по вас, но вие ще успеете да се измъкнете. Щом се доберете до турците, ще бъдете в безопасност. Ако те повярват на разказа ви, и Карбука ще повярва.