Тютюн

Настъпи мълчание. Лила гледаше втренчено пред себе си. В паметта й изпъкнаха машинописки от други складове: млади, модно облечени девойки, които редовно отиваха на фризьор и от време на време при гинеколог. През зимата те посещаваха вечеринките, а лете, облечени в рокли от имприме, танцуваха румба на открития дансинг в читалищната градина или отиваха да прекарат отпуска си на море. След приключението с шефа някои успяваха да се омъжат за свой колега или дребен държавен чиновник. Ала всичко това дамгосваше личността им завинаги. В погледа и жестовете им оставаше вулгарна мътилка, която издаваше миналото.

— Работата е лека!… — добави директорът. — Хиляда и двеста лева на месец, тринадесета заплата… Аванс можеш да взимаш, когато си искаш… И ще водиш живот като хората.

Лила продължаваше да мълчи. Печката бумтеше весело, радиото свиреше някакво танго. Но сега Лила не мислеше за пропадналите момичета, които ставаха машинописки и се връщаха от курортите дръзки, наедрели и мургави, а за черната нощ над работниците, за безправието в света, който мачкаше човешкото достойнство. Обзе я желание да закрещи от обида и гняв, да се хвърли върху директора и да издраска лицето му с нокти. Но тя не мръдна, дори не трепна, а само отправи към него металния блясък на очите си.

„Умна е и разбира всичко веднага — доволно помисли директорът. — Не разиграва комедия на целомъдрие и заслужава да я облека като кукла…“ Стори му се, че бе настъпил моментът за действие. Той стана от креслото, спря се за миг, разколебан от враждебния пламък в зениците й, но после отиде при нея и се опита да я погали по лицето. Лила се дръпна назад и ръката му остана във въздуха.

Директорът се усмихна кисело.

— Какво?… — рече той. — Ти си интелигентна… Има ли нужда от церемонии между нас?

А тя отговори:

— Има нужда от прилично държане.

— Ще го проявяваме винаги… Не ставай проста и ела при мене!… Няма да се разкайваш.

— По никакъв начин.

— Е, както обичаш!…

Директорът се изсмя и седна отново в креслото си. Дойде му на ум, че може би трябваше да бъде по-настойчив, но желанията му отдавна бяха престанали да имат буен характер.

— Ти можеш да постъпиш у нас и без задължението да ми бъдеш любовница — рече той.

— Не, благодаря за това… Но моля да бъда приета като пасталджийка през следущия сезон.

— Дадено!… — усмихнато обеща директорът.

Лила се поклони учтиво и излезе от кабинета.

Директорът остана сам, изпитвайки неясно чувство на тъга, на горчивина и неудовлетвореност от живота. Играта почна с неуспех, но тъкмо това възпламеняваше отслабналата му чувственост, извратеното му желание да оскверни нещо, което срещаше за първи път в живота си.

Навън бе студено, прехвръкваха снежинки. Мръкваше се и в здрача на декемврийската вечер тютюневите складове стърчеха безмълвни и тъмни като затвори. В дворовете и около портите им се мяркаха сенките на дребни мустакати мъже с карабини — частните македонски пазачи на фирмите, — а по улиците минаваха патрули от конна полиция. Имуществото на господарите се охраняваше грижливо. Складовете им бяха пълни с манипулирани партиди, готови за износ. Лила се загърна в изтънялото си ученическо палтенце, което носеше вече пета година наред, и се отправи бързо към къщи. Дори в грозното работно облекло, с вълнени чорапи, с вехта пола и забрадка на главата, тя си оставаше все пак красива и мъжете се обръщаха да я гледат.