Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
— Ернст! — извика някой зад гърба му.
Той подскочи и се обърна. Някакъв човек с един крак, подпрян на патерици, стоеше пред него. Гребер помисли за миг, че е инвалидът от „Хакенщрасе“, после позна Мюциг, бивш свой съученик.
— Карл! — каза той. — Нима си ти? Не знаех, че си тук.
— Има вече доста време, откакто се върнах. Почти шест месеца.
Те се погледнаха.
— Това също е неочаквано, нали? — каза Мюциг.
— Кое?
Мюциг повдигна патериците си и след това отново се подпря на тях.
— Ей това.
— Ти поне си се измъкнал от мръсотията. Аз съм длъжен да се върна отново.
— Всичко зависи как гледаш на нещата. Ако войната трае още няколко години, тогава да, имал съм късмет. Ако всичко свърши след шест месеца, това значи, че страхотно не ми е провървяло.
— Защо искаш всичко да свърши след шест месеца?
— Не зная. Казах само: Ако…
— В такъв случай, прав си.
— Защо не дойдеш да ни видиш? — каза Мюциг. — Бергман е при нас. Ампутирани са и двете му ръце.
— Къде сте?
— В градската болница. Отделението за ампутирани. Заема цялото ляво крило. Постарай се да минеш при случай.
— Добре, ще дойда.
— Ама сигурно? Всички обещават, а никой не идва.
— Да, да, непременно ще дойда.
— Ще ни направиш удоволствие. Ще видиш — не скучаем. Във всеки случай не и в моята стая.
Те продължиха да се гледат. Не се бяха виждали три години, но сега всичко, което можеха да си кажат, се знаеше.
— Хайде, всичко хубаво, Ернст.
— И на тебе също, Карл. Стиснаха си ръцете.
— Знаеш ли, че Зибер е убит? — попита Мюциг.
— Не, не зная.
— Преди шест седмици. А за Лайнер?
— Лайнер? И за него не зная.
— Лайнер и Линген. И двамата са били убити в една и съща сутрин. Брюнинг полудял. Чу ли, че Хофман го смятат за изчезнал?
— Не.
— Бергман ми каза. Хайде, всичко хубаво, Ернст! И да не забравиш да минеш да ни видиш.
Мюциг се отдалечи върху патериците си.
„Изглежда, че намира известно удовлетворение в това да говори за убитите си другари — помисли си Гребер. — Може би се утешава по този начин.“ Той го проследи с поглед. Кракът му беше отрязан над коляното. Мюциг беше някога най-добрият бегач в класа. Гребер не знаеше дали трябва да го съжалява или да му завижда. Мюциг имаше право — всичко зависеше от бъдещето.
Когато той влезе, Елизабет беше седнала на леглото в бяла хавлия. Навила една кърпа за лице като чалма около главата си, тя изглеждаше красива, спокойна и замислена като голяма бяла птица, вмъкнала се през прозореца, за да си почине малко, преди да отлети отново.
— Изхабих цялата топла вода за една седмица — обясни тя. — Истинско разточителство. Госпожа Лизер ще вдигне страшна врява!
— Нека си вика. Тя може да мине и без топла вода. Истинските националсоциалисти се къпят рядко. Чистотата е еврейски порок.
Гребер се приближи до прозореца и погледна навън. Небето беше сиво, а улицата — тиха. Отсреща един космат мъж по тиранти си почиваше на хлад пред прозореца и се прозяваше. От друг прозорец долитаха звуци на пиано — някакъв писклив женски глас пееше гами. Той наблюдаваше разчистения вход на едно скривалище и си спомни за вледеняващия страх, който го беше обзел преди малко, когато на улицата се беше зърнал в огледалото на магазина за конфекция. Изтръпна отново. Какво ще остане от него? „Трябва да оставя нещо тук — помисли си той, — някаква котва, която да ме задържи и да ми помогне да се върна. Но какво? Елизабет? Дали тя вече му принадлежи? Той я познава от толкова кратко време и ще замине отново за години. Няма ли тя да го забрави? С какво би могъл да я привърже към себе си, и себе си към нея?“ Той се обърна.
— Елизабет! — каза той. — Трябва да се оженим.
— Да се оженим ли? А защо?
— Защото е безсмислено. Защото се познаваме само от няколко дни и защото трябва да се разделим след няколко дни; защото не знаем дали сме създадени да живеем заедно и не можем да го узнаем за толкова кратко време. Затова.
Тя го погледна.
— Искаш да кажеш, защото и двамата сме сами и без всякаква надежда, и защото нямаме нищо друго?
— Не.
Тя замълча.
— Не само за това — продължи той.
— Тогава за какво?
Той я погледна. Виждаше я как диша. Изведнъж му се стори напълно чужда. Гърдите й се повдигаха и спадаха, очите й бяха различни от неговите, ръцете й — различни от неговите, мислите й, целият й живот… Никога тя не би го разбрала. И всъщност защо трябва да го разбере. Внезапно престана да му бъде напълно ясно откъде се явяваше у него тази необходимост да бъде разбран.