Цар Плъх
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #4
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станислава Вергилова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Цар Плъх». Краткое содержание книги:
— Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?
— Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.
— Как ти избираш кои?
— Кой както се уреди, стига аз да съм един от тях.
— Командир може да не съгласи само десет.
— Ще се съгласи, ако е от щастливците.
— Мислиш японци убият пленници?
— Може би. Но хайде да не говорим повече за това, а? Тя се усмихна.
— Не говорим. Горещо ти е? Искаш душ, да?
— Да.
В единият ъгъл на къщата, отделен за баня, Царя се изми с вода от бетонния кладенец. Водата беше студена и отначало дъхът му секна за миг, а по кожата му побиха иглички.
— Касе!
Тя се показа иззад завесата с пешкир в ръка и за миг остана загледана в него. Да, хубав мъж бе нейният туан. Силен и хубав, а цветът на кожата му бе приятен за окото. „Щастлива съм аз — мислеше тя, — щастлива съм, че имам такъв мъж. Но колко е голям той, а аз колко съм малка. Стърчи над мен цели две глави.“ И все пак тя знаеше, че му носи наслада. Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена.
— Защо се усмихваш? — попита я той, като забеляза веселите пламъчета в очите и.
— О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?
Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.
— Има ли нещо за пиене?
— Готово е, туан!
— Какво друго е готово?
Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите и бяха ослепително бели, очите — тъмнокафяви, кожата и — гладка и дъхава.
— Кой знае, туан? — отвърна тя и излезе от стаята.
„Ама страшна женичка е тая Касе — помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. — Късметлия съм.“
Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена — сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.
— Откъде си сигурна, че ще ти платя? — бе я попитал той.
— Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари — усмихнала се бе тя.
Той нахлузи пантофите, които Касе му бе оставила, и мина през мънистената завеса. Тя го чакаше.
Питър Марлоу все още наблюдаваше силуетите на Сутра и Чен Сан долу на брега. Чен Сан се поклони и се качи на лодката, а Сутра му помогна да я оттласне сред фосфоресциращите вълни. После се върна в къщата.
— Табе! — рече Питър Марлоу.
— Искаш ли да хапнеш още нещо?
— Не, благодаря, туан Сутра.
Боже мой, колко странно! Да можеш да откажеш храна! Чувствуваше се сит, а и би било невъзпитано да яде повече. Очевидно селцето беше доста бедно и храната нямаше да им е в излишък.
— Чух, че вестите от войната са добри — започна предпазливо той.
— Така чух и аз, но нищо не се знае със сигурност. Само слухове достигат до нас.
— Жалко, че времената се промениха. Преди войната човек можеше да има радио и да чуе новините или пък да прочете вестник.
— Жалко наистина.
Сутра не даде вид да е разбрал намека. Той седна на килимчето, сви си цигара с формата на фунийка и запуши в шепа, като поемаше дима дълбоко навътре.
— Лоши неща ставали в лагера, така чухме — рече накрая той.
— Справяме се някак, туан Сутра. Но да не знаеш какво става по света, това вече наистина е лошо.
— Чуха да разправят, че в лагера имало радио, но хората, на които било, ги хванали и сега са в затвора в Утръм Роуд.
— Имаш ли вести за тях? Единият ми е приятел.
— Не, чухме само, че са ги отвели там.
— Много бих искал да науча как са.
— Знаеш затвора, знаеш как се отнасят с хората там и значи трябва да си наясно какво се е случило.
— Така е. Но човек все се надява, че някой може да се отърве.
— „Всички сме в ръцете на Аллах“ е казал пророкът.
— Да бъде вечно името му.
Сутра го изгледа. После, спокойно засмукал цигарата си, попита:
— Къде научи езика ни?
Питър Марлоу му разказа за живота си в селцето. Как бе работил на полето и бе живял като яванец, което е все едно да живееш като малаец. Обичаите са същите и езикът е същият, освен някои западни думи. Но всичко друго е еднакво. Любов, омраза, болест и думите, които мъжът казва на мъжа, и онези, които мъжът казва на жената. Важните думи са същите.