Цар Плъх

— Ти щастлив — рече той на Царя. — Много щастлив. Тая жена може прави щастлив двама, трима вечер. Не?

— Искаш ли да правим сделка? Да или не?

— Внимавай, бели човек. Аз може кажа на японец за теб. Може кажа село крие бели пленници. Тогава те убива село.

— Така и ти ще свършиш в гроба.

Китаецът изсумтя, после клекна на пода и заплашително премести мачетето, за да му е подръка.

— Мога вземе жена сега.

„О, боже — помисли си Царя, — тоя път май сгреших.“ — Искам да ви предложа нещо, на теб и на твоите хора. Ако войната внезапно свърши или пък на японците им хрумне да си разчистят сметките с нас, пленниците, искам да ни дойдете на помощ. Измъкна ли се, плащам две хиляди щатски долара.

— Как разбере японци убиват пленници?

— Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.

— Как разбере ти платиш?

— Ще плати американското правителство. За това има специални награди.

— Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.

Царя изигра коза си.

— Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.

— Не разбира.

— Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.

— Колко хора?

— Трийсет.

— Много.

— Колко можете?

— Десет. Но цена пет хиляди.

— Много е. Китаецът сви рамене.

— Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?

— Знаем — оголи зъби в крива усмивка китаецът.

— Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?

Китаецът отново сви рамене.

— Ако не, все едно умирате.

— Можете ли да дадете поне сигнал?

— Не сигнал.

„Това е лудост — каза си Царя. — Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“

— Ще хвърляте ли по едно око на лагера?

— Може командир каже да, може не.

— Кой ви е командир?

Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.

— Тогава съгласни ли сте?

— Може би. — Очите му гледаха враждебно. — Свърши?

— Да. — Царя протегна ръка. — И благодаря.

Китаецът изгледа ръката му, усмихна се презрително и се отправи към вратата.

— Помни. Десет само. Други убити! И си излезе.

„Е, струва си да се опита — реши Царя. — Не може да не им трябват пари на тия копелета. А чичо Сам ще даде мангизите. Иначе защо плащаме данъци?“

— Туан, аз не харесва това — мрачно каза Касе, като се върна.

— Трябва да поема тоя риск. Ако започнат да ни избиват внезапно, може би все пак ще успеем да се измъкнем. — Той и намигна. — Струва си да се опита. Така и така ще се мре, по дяволите! Може пък да отървем кожите.