Внимавай с жените…
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Внимавай с жените…». Краткое содержание книги:
По тази причина използвах сивото си вещество предимно нощем. И вече пета нощ, съвсем сам в офиса, вършех точно това — напъвах си мозъка да намеря изход от безизходицата. Съзнавах, че изход няма, но въпреки това ми бяха необходими два пълни сеанса, за да преценя загубите и да се оттегля.
Източник: [[http://booksbg.org/component/option,com_remository/Itemid,0/func,fileinfo/id,962/|booksbg.org]]
— Не, очите й не бяха сини… Бих казал, че бяха кафяви.
— Така ли? Левачка ли беше?
Той кимна.
— Кога напусна?
— Преди около година.
— Не можете ли да си спомните по-точно? Трябва ми датата. — Извадих още една петачка и я прибавих към двете й сестрички на тезгяха.
Той се втренчи в нея, помисли малко и поклати глава.
— Не мога. Чакайте малко, ще хвърля едно око в счетоводната книга.
Когато се върна, аз тъкмо привършвах кафето и пая.
— На пети юли миналата година.
Три дни преди автомобилната катастрофа на Ал-ма. Благодарих, побутнах парите към човечето и излязох. Светлината в тунела се разширява, рекох си. Хвърлих един поглед на картата и потеглих.
Следващата ми спирка беше Уокомис. Оклахома. Смрачаваше се. Типично фермерско градче на Средния запад. Влязох в първата отворена кръчма.
— Търся някой от семейство Ръкс — съобщих на бармана аз. — Дали все още живеят тук?
Той сбърчи дебелия си нос. Явно мнението му за семейство Ръкс не беше особено високо.
— Едно от момичетата живее горе на хълма. Омъжена е, носи фамилията Мартин. Другите се пръснаха, след като дъртия се удави. Диви хора, вечно създаваха неприятности. Добре, че се махнаха.
— Точно така — ухилих му се широко аз. — Опитвам се да открия Вида Ръкс. Помниш ли я?
— Ти да не си ченге?
— Не. Паднаха й се малко мангизи и правя опит да й ги дам. Помниш ли я?
— Как да не я помня. Беше най-дивата от всички! Човек не можеше да се отърве от нея! — Главата му недоверчиво се разклати: — И са й се паднали мангизи, казваш?
— Къде точно живее сестра й?
Получих подробните му указания и потеглих към насрещния баир. На фона на потъмняващото небе се очертаваха грозни паянтови бараки.
Мисис Мартин приличаше на Вида толкова, колкото и аз. Беше дебело и тромаво женище. В замяна на това прояви съвсем искрени и топли чувства, когато й казах за какво става въпрос.
— От години не съм я виждала — рече тя и избърса ръцете си в мръсен пешкир. — Фантастично! И кой й остави тези пари?
— Човек, с когото е била близка. Но не мога да я открия. Случайно да имате нейна снимка?
— Имам, но на нея е твърде малка.
Дълго време гледах слабичкото злобно личице.
— Нещо друго, което би ми помогнало да я идентифицирам?
— Има малък белег, с него се роди — промълви дебеланата. — Но е на такова място, че не трябва да се показва.
— Какъв по-точно?
— Червено петно с размера на монета от четвърт долар. — После преодоля смущението си и ми обясни къде точно се намира това петно. Беше права — подобно място наистина не е за показване.
— И беше левачка, нали?
— Да.
— Синеока?
— Не, очите й са кафяви.
Благодарих. Нещата ставаха по-ясни.
Не губих нито минута повече. Получих информацията, от която се нуждаех. Сега трябва да открия Вида.
Скочих в колата и поех по дългия обратен път към тихоокеанското крайбрежие.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Имах предчувствието, че ако Вида научи за интереса ми към нея, тя сама ще ме потърси. Така и стана.
Мик помогна да се разчуе за този наш интерес и обеща на всеки, който я открие, една хубавичка сума в брой. Момчетата излязоха на улицата снабдени с най-подробно описание на външността й, чак до белега до рождение. Бях сигурен, че рано или късно тя ще разбере колко много искам да я открия.
Нямаше да е лесно да я открия, но аз бях готов да се обзаложа, че момичето е някъде наблизо. Всъщност единствената ми надежда беше, че тя сама ще ме намери. Рискувах много, но в крайна сметка се получа. От момента, в който се пусна слухът, че я търся, аз й предоставих всички възможни шансове да влезе в контакт с мен. Започнах да обикалям с кола Санта Медина и Сан Луис Бийч, отбивах се на чашка в кръчми и кафенета, предприемах дълги самотни разходки. Почти през цялото време бях навън. Не беше лесно, но аз упорствувах.
След три-четири дни тя влезе в капана. Мотаех се по Мейн Стрийт и изведнъж усетих, че ме следят. Притежавам богат опит при засичането на хора, решили да ме следят. Като ченге, което работи за специализирана агенция, просто бях длъжен да имам очи и на гърба си, бях развил невероятен инстинкт да усещам преследвачите зад врата си. Засякох я без особени трудности. Сега беше червенокоса, но бих я познал по походката въпреки слънчевите очила и яркобоядисаните къдрици. Тялото също. Това тяло бих познал и с вързани очи.
И понятие си нямаше как се следи. Преди всичко не беше облечена както трябва. Не можеш да следиш едно бивше ченге, облечена в яркочервена блузка и панталони в пясъчен цвят, освен ако не искаш нарочно да му се набиеш в погледа. Нито пък да се прикриваш зад дървета и по входове на магазини по начина, по който тя го правеше.