Тайната история на Мосад
- Автор: Томас Гордън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саша Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната история на Мосад». Краткое содержание книги:
Единственото, което със сигурност се знаеше, беше, че през една пролетна утрин в началото на 60-те Кимше беше прекрачил прага на сградата, в която се намираше щабът на Мосад в Тел Авив, като най-новия член на отдела за планиране и стратегии. В едната част на сградата се помещаваше клон на Израелската банка, няколко бизнесофиса и кафене. Колебаейки се какво да предприеме и накъде да тръгне, Кимше останал да чака в мрачното фоайе. То беше съвсем различно от внушителния вход на ЦРУ, за който беше чел. В Ленгли ЦРУ с гордост заявяваше своето съществуване на мраморния под, където беше изобразена шестнадесетоъгълна звезда върху щит, над който се вижда главата на белоглав орел в профил, заедно с думите „Централно разузнавателно управление на Съединените американски щати“. Върху една стена бяха изписани думите на апостол Йоан, че истината прави хората свободни. Отвъд декоративната мозайка се виждаха редици асансьори, пазени от въоръжена охрана.
Ала тук, в неугледното фоайе в сградата на булевард „Цар Саул“, се виждаха само банкови касиери по своите места и хора, насядали на пластмасовите столове в кафенето. Никой отдалеч не изглеждаше като служител на Мосад. В далечния ъгъл на фоайето се отвори една врата без табела и на прага й застана познат силует. Беше служителят от консулския отдел на израелското посолство в Лондон, снабдил Кимше с необходимите за пътуването документи. Докато отвеждаше Кимше към вратата, той му обясни, че дипломатическият му статут е прикритие за същинската му дейност като катца на Мосад във Великобритания. На вратата той връчи на Кимше два ключа с думите, че отсега нататък те ще бъдат единственото средство, чрез което той ще може да влиза в главната квартира на Мосад. Единият ключ беше за тази врата, а вторият — за асансьорите, които се движеха по осемте етажа на сградата. Главната квартира представляваше „здание в зданието“ със своя собствена електрическа, канализационна и санитарна мрежа, отделено от останалата част на високата, наподобяваща кула сграда.
Постройката беше приютила Мосад малко след края на Суецката криза през 1956 година.
Същата година през октомври Великобритания, Франция и Израел предприеха съвместна офанзива срещу Египет, за да възстановят контрола си над Суецкия канал, който египетският президент Гамал Абдел Насър национализира. Настъплението преминаваше под знака на така наречената „дипломация на канонерките“, която дълго доминираше в този регион. А Съединените щати не бяха докрай известени за военната операция, което в крайна сметка се оказа последната глътка въздух за британското и френското присъствие в Близкия изток. Вашингтон оказа масиран дипломатически натиск, за да спре размяната на удари, страхувайки се от потенциалната опасност Съветският съюз да не бъда въвлечен в конфликта на страната на Египет и по този начин да се стигне до конфронтация между свръхсилите. Едва когато сраженията по бреговете на Суецкия канал приключиха, Великобритания и Франция откриха, че са изместени от Съединените щати като доминираща велика сила в Близкия изток. Тогава обаче Израел настоя да задържи земите, които беше завзел в Синайската пустиня. Ричард Хелмс, бъдещ директор на ЦРУ, отлетя за Тел Авив и беше приет от висши служители в главната квартира на Мосад. Те обаче се нахвърлиха върху Хелмс като „шайка настървени брокери на недвижими имоти, които се надпреварват да изтъкнат предимствата на предлагания от тях обект“.
Докато се изкачваха нагоре с асансьора, водачът на Кимше му обясни, че на долния етаж се помещава центърът за подслушване и свръзка, на следващия етаж бяха кабинетите на младшите служители, по-горните етажи бяха за анализаторите, плановиците и оперативния персонал. Отделът за изследвания и разработки имаше собствен етаж. На последния етаж бяха кабинетите на генералния директор и на неговия екип от съветници.
На Кимше беше отредено място сред плановиците и стратезите. Неговият кабинет беше обзаведен като всички останали. Евтино дървено бюро, стоманена кантонерка за документи само с един ключ, черен телефон и вътрешен указател, върху който беше залепен етикет с надпис „Не мести!“. Обзавеждането се допълваше от килимче. Стените бяха боядисани в масленозелено, а през прозореца се откриваше прекрасна панорамна гледка към града. За тринадесет години главната квартира беше придобила износен вид. На места боята се лющеше, а подовите настилки се бяха протъркали.