Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Сол изви глава към чичо си и размърда вежди.
— Това е, това е хералдически символ — припряно го увери Гърлото.
— Кръстосани ребърца с мръвки върху подложка от маруля?
— Рицарите през ония времена много са си падали по вкусните гозби…
— Особено ми хареса девизът — кимна племенникът. — „Всяка вечер в «Къщата на ребърцата» при Харга“. Ако имахме и звук във филма, какъв ли щеше да е бойният вик на този рицар?
— Нали с тебе сме от една кръв? — завайка се Гърлото и поклати глава. — Как можеш да ми причиниш това?
— Мога, тъкмо защото сме от една кръв — натърти Сол.
Настроението на Диблър се разведри. Ами да, от тази гледна точка положението не беше чак толкова лошо.
Тук е Света гора. Ако искате времето да мине бързо, ще заснемете ускореното движение на часовникови стрелки…
А в Невидимия университет край резографа се чува „пльок“ по седем пъти в минута.
Към края на следобеда подпалиха Анкх-Морпорк.
Истинският град бе горял неведнъж през дългата си история — опожарен за отмъщение, от нехайство, от чиста злоба или просто заради застраховката. Повечето от грамадните каменни къщи, които всъщност го превръщаха в град, а не само в сбирщина бордеи, струпани нагъсто, оставаха невредими. Затова мнозина обитатели на Анкх-Морпорк23 смятаха, че един свестен пожар на всеки стотина години е жизненонеобходим за здравето на града, защото ограничава размножаването на плъховете, хлебарките, бълхите и — разбира се — на хората, които не са достатъчно богати да си позволят къщи от камък.
Знаменитият пожар по време на гражданската война се отличаваше с факта, че бил причинен едновременно и от двете враждуващи страни, за да не попадне градът в ръцете на противника.
Според историците обаче не бил забележителен с нищо друго. През онова лято река Анкх се разляла по-нашироко и повечето квартали били твърде подгизнали, за да изгорят.
Втория път пожарът протече несравнимо по-добре.
Пламъци изригваха в небето. Понеже събитието се снимаше в Света гора, гореше всичко — тук единствената разлика между дървените и каменните къщи бяха боите върху платното. Гореше двуизмерният Невидим университет. Гореше дворецът на Патриция, лишен от задна стена. Дори умалената Кула на Занаята бълваше огън като римска свещ.
Диблър гледаше угрижено.
След малко стоящият зад гърба му Сол подхвърли:
— Чичо, да не чакаш още нещо?
— Ъ? Не. Надявам се, че Техничаря е насочил камерата към Кулата, само това ме притеснява. Много важна, дори символична за града забележителност.
— Несъмнено — потвърди Сол. — Много е важна. Дори е толкова важна, поне според мен, че през обедната почивка пратих няколко момчета да проверят всичко ли е както трябва.
— Тъй ли… — гузно смънка Гърлото.
— Именно. И знаеш ли какво откриха? Някой беше заковал фойерверки по външните стени. Купища фойерверки с дълги фитили. Добре, че ги намериха, защото ако бяха гръмнали наведнъж, щяха да съсипят снимките, а не бихме могли да ги повторим. Представяш ли си, според момчетата фойерверките щели да изпишат някакви думи в небето…
— Какви думи?
— Не се сетих да попитам — завъртя глава Сол.
Пъхна ръце в джобовете на панталона си и започна да си подсвирква небрежно. След малко изгледа косо чичо си.
— „Най-горещите ребърца в града“… Ама че…
Диблър се начумери.
— Хората поне щяха да се посмеят.
— Виж какво, чичо, не може да продължава така. Никакви търгашески номера повече, разбрахме ли се?
— Добре, де.
— Искрен ли си?
Диблър кимна.
— Нали се съгласих, какво още искаш?
— Малко повече убеденост, чичо.
— Тържествено обещавам да не се намесвам във филма — сериозно изрече Диблър. — Аз съм ти чичо. От едно семейство сме. Това стига ли ти?
— Е… Да речем.
Когато пламъците угаснаха, събраха малко жарава за барбекюто, с което отпразнуваха края на снимките.
Кадифеното покривало на мрака обгръща папагалската клетка на Света гора. В такива топли нощи мнозина се занимават с лични дела.
Момче и момиче, тръгнали хванати за ръка през дюните, се уплашиха до побъркване, когато един огромен трол изскочи насреща им иззад висок камък, размаха ръце и изкрещя „Ааааргх!“.
— Стреснах ли ви, а? — попита ги обнадежден.
Кимнаха пребледнели.
— Е, олекна ми.
Тролът ги погали по главите, от което краката им затънаха по-дълбоко в пясъка.
— Благодарско, значи. Много съм ви задължен. Приятна ви вечер — добави той по-печално.
23
Поне мнозина от притежаващите големи каменни къщи.