Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Сол млъкна и когато успя да си поеме дъх, все едно кит изплува в океана.
— Кой съчини ТОВА?!
Някой от художниците се осмели да вдигне ръка.
— Господин Диблър ме накара! — избълва припряно.
Сол порови в огромната купчина табели, побрали почти всички диалози във филма. Устните му се изопнаха. Кимна на един мъж с бележник в ръка.
— Би ли отскочил до офиса, за да помолиш чичо ми да се поразходи насам, ако може да отдели няколко минутки? — После извади наслуки една табела и зачете на глас: — „О, да, липсва ми старият рудник, но за да си припомня родния дом, винаги… отивам… в… «Къщата… на… ребърцата»“… А-а, разбирам… — Хвана друга. — Да-а… Както виждам, последните думи на смъртно ранен боец от роялистката армия гласят: „Ех, да можех сега да опитам Специалното меню за един долар «Яж до пръсване» в… «Къщата… на… ребърцата»… на… Харга… О, майко!“…
— Според мен е особено трогателно — обади се Гърлото зад гърба му. — Ще се убедиш, когато нито един зрител не успее да сдържи сълзите си.
— Чичо… — процеди Сол.
Диблър го спря с жест.
— Казах ти, че ще намеря пари отнякъде. А Хитрьо Харга дори ни осигурява цялата храна за сцената с барбекюто.
— Обеща да не се намесваш повече в сценария!
— Изобщо не се намесвам — неотстъпчиво заяви Гърлото. — Не разбирам как можеш да твърдиш, че се намесвам. Само го пипнах тук-там. И смятам, че го подобрих значително. Пък и менютата на Харга от типа „Наплюскайте се като за последно“ са много изгодно предложение.
— Действието във филма се развива преди много столетия! — невъздържано изкрещя племенникът.
— Е-е, ти пък сега… — проточи Диблър. — Може някой от героите да вметне: „Питам се дали и след столетия храната при Харга пак ще е толкова вкусна“…
— Това вече не е филм, а бездушно търгашество!
— Дано да си прав — ободри се Гърлото. — Иначе сме затънали до гуша.
— Виж какво… — заплашително изръмжа Сол.
Джинджър побутна Виктор.
— Може ли да поговорим някъде на спокойствие? — помоли кротко. — Но без твоето куче — добави с нормалния си глас. — Задължително без него.
— Искаш да говориш с мен? — слиса се той.
— Да, но досега нямаше кога, нали?
— Добре. Разбира се. Гаспод, ти остани тук. Добро куче.
Виктор тихичко се израдва на нескритото отвращение в очите на Гаспод.
Зад тях вечният спор в Света гора се ускори до обичайните си обороти, носовете на Сол и Гърлото почти се допираха, а доводите и възраженията попиваха в ушите на кръга от развеселени и любопитни участници в продукцията.
— Не съм длъжен да търпя това, чу ли?! Мога и да подам оставка!
— А, не можеш! Ти си ми племенник! Как ще подадеш оставка от поста племенник, ще ми се да знам?…
Джинджър и Виктор седнаха на стъпалата пред голяма къща от платно и греди. Тук бяха в пълно уединение. Никой не би си направил труда да подслушва, щом няколко метра встрани можеше да гледа страхотно представление.
— Ъ-ъ… — запъна се Джинджър.
Кършеше пръсти. Виктор неволно се взря в нейните изпочупени нокти.
— Ъ-ъ… — пак смънка тя.
Измъченото й лице беше твърде бледо под грима. „Сега не е красива — внушаваше си Виктор, — макар че е малко трудничко да повярваш в това.“
— Аз… не знам как да го кажа — накрая започна момичето, — но… дали някой е забелязал, че ходя насън?
— До хълма ли? — уточни той.
Тя изви глава като нападаща змия.
— Значи знаеш? Как си научил? Да не си ме следил?
Събуди се предишната Джинджър, цялата огън и злоба, настръхнала от агресивна параноя.
— Пляси те намерил… заспала вчера следобед — промърмори Виктор и се поотмести.
— През деня ли?!
— Да.
Тя притисна длан до устните си.
— По-зле съм, отколкото си мислех — зашепна. — И става още по-лошо. Нали помниш, когато се срещнахме на хълма? Малко преди да ни завари Диблър и да си помисли, че се… занасяме… — Джинджър се изчерви. — И тогава не знаех как попаднах там!
— Ходила си и снощи — вметна Виктор.
— Кучето ти каза, нали? — потиснато промълви тя.
— Да. Съжалявам.
— Вече всяка нощ е така! — изхленчи Джинджър. — Знам, защото дори да се събудя сутрин в леглото си, целият под е наръсен с пясък, а ноктите ми са изпочупени! Отивам там всяка нощ и дори не знам защо!
— Опитваш се да отвориш портата — просвети я Виктор. — Има някаква древна порта, където склонът се свлече, а ти…
— Да, видях я, но защо?
— Е, предполагам нещо, само че… — спря се той.
— Кажи ми, де!
— Хъм… Чувала ли си израза genius loci?
— Не. За някакъв умник ли се отнася?