Името на розата [Il nome della rosa - bg]
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Иванов
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Името на розата [Il nome della rosa - bg]». Краткое содержание книги:
— Боже Господи! — възкликнах аз. — Това ли са виденията, които някои твърдят, че са имали в библиотеката?
— Може би. Наистина хитро измислено. — После прочете надписа на стената над огледалото: „Super thronos viginti quatuor.“ — Вече го видяхме, но беше в стая без огледало. А тази при това няма прозорци и не е седмоъгълна. Къде ли се намираме? — Огледа се и се доближи до един шкаф. — Адсон, без тия очила за четене не мога да разбера какво е написано по тези книги. Прочети ми няколко заглавия.
Взех наслуки една книга.
— Учителю, тук няма нищо писано!
— Как така? Виждам, че има писано, какво четеш там?
— Нищо. Това не са букви от азбуката, не са и гръцки, бих ги разпознал. Приличат на червеи, змийчета, на следи от мухи…
— Аха, това е на арабски. Има ли и други на този език?
— Да, още няколко. Но ето, слава Богу, и едно заглавие на латински. Ал… Ал Хауаризми, „Tabulae“143.
— Астрономическите таблици на Ал Хауаризми, преведени от Аделард от Бат! Много рядка творба! Продължавай.
— Иса ибн Али, „De Oculis“144, Ал Кинди, „De radiis stellatis“145…
— Я виж на масата.
Разтворих един дебел том, който лежеше на масата, „De bestiis“146. Попаднах на изящно изписана страница, където беше изобразена прекрасна ликорна.
— Чудесно изработено — рече Уилям, който виждаше добре образите. — А другата?
— „Liber monstrorum de diversis generibus“147 — прочетох аз. — И тук има чудесни рисунки, но според мен са по-стари.
Уилям се наведе над текста и каза:
— Рисувани са от ирландски монаси най-малко преди пет века. А книгата с ликорната е по-нова; според мен е изписана по маниера на французите.
Отново се възхитих от познанията на моя учител. Влязохме в съседната стая, после прекосихме следващите четири стаи — всичките с прозорци, пълни с томове на непознати езици, имаше и няколко книги по окултни науки — и стигнахме до една стена, която ни накара да се върнем обратно, защото последните пет стаи бяха свързани една с друга така, че друг изход от тях нямаше.
— Ако съдим по наклона на стените, сигурно сме попаднали в петоъгълника на друга кула — рече Уилям. — Но тук липсва централната седмоъгълна зала, може би греша.
— Ами прозорците? — възразих аз. — Как е възможно да има толкова много прозорци? Невъзможно е всички стаи да гледат към външната страна.
— Забравяш централната вътрешна шахта; много от прозорците, които видяхме, гледат към тази осмоъгълна шахта. Ако беше през деня, по разликата в силата на светлината щяхме да разберем кои прозорци са външни и кои — вътрешни, дори бихме могли да разберем разположението на стаята по отношение на слънцето. Но вечер няма никаква разлика. Хайде да се върнем обратно…
Върнахме се в стаята с огледалото и тръгнахме към третата врата; през която — поне така мислехме — още не бяхме минавали. Пред нас се разкри анфилада от три-четири стаи и в последната нещо проблесна.
— Там има някой! — възкликнах с приглушен глас.
— Ако има някой, той вече е видял нашия светилник — рече Уилям, но все пак прикри пламъка с ръка. Постояхме така минута-две. Светлината продължаваше да се полюшва, без да се засилва или отслабва.
— Може би е само светилник — рече Уилям, — от тия, дето са поставени, та монасите да мислят, че библиотеката е обитавана от духовете на предците. Но трябва да разберем какво е. Ти остани тук и прикривай светилника, аз ще се промъкна предпазливо нататък.
Още се срамувах, загдето се изложих така пред огледалото, затова реших да се реабилитирам пред Уилям.
— Не, аз ще отида — рекох, — а вие останете тук. Ще вървя внимателно, аз съм по-дребен и по-лек. Щом разбера, че няма опасност, ще ви повикам.
Така и сторих. Минах през три стаи, прокрадвах се край стените, пристъпвах безшумно като котка (или като послушник, който слиза в кухнята, за да открадне сирене от долапите — начинание, в което в Мелк бях недостижим). Стигнах до прага на стаята, където мъждукаше бледата светлина, прокрадвайки се край стената, докато наближих колоната в дясната страна на вратата, и надникнах в стаята. Нямаше никой. На масата беше поставено нещо, което приличаше на светилник — гореше и издаваше слаб дим. Не приличаше на нашия светилник, а по-скоро на незахлупена кадилница; не изпускаше пламък, в нея имаше тлееща пепел от нещо, което изгаряше. Престраших се и влязох. На масата до кадилницата бе поставена разтворена книга, изписана с ярки бои. Доближих се и видях на отворената страница четири разноцветни ивици — жълта, яркочервена, синя и тъмнокафява. Тук бе изрисуван някакъв страшен звяр, някакъв десетоглав змей, който с опашката си обираше звездите от небето и ги хвърляше на земята. Изведнъж образът на змея започна да се размножава, а люспите по тялото му се превърнаха в рой искрящи плочки, които се отделиха от листа и започнаха да кръжат около главата ми. Извърнах глава и видях как таванът почна да се наклонява и да се спуска връз мен, после долових съскането на безброй змии, но то не предизвикваше ужас, а звучеше почти примамливо; появи се оградена със сияние жена, тя доближи лице към мен и усетих дъха й. Отблъснах я с протегнати ръце и ми се стори, че ръцете ми докосват книгите по отсрещния шкаф или че те започваха да се увеличават безкрайно. Не можех да разбера къде се намирам, къде е земята, къде е небето. Зърнах насред стаята Беренгарий — гледаше ме с омразна, похотлива усмивка. Захлупих лице с ръце и ръцете ми се сториха като крайници на жаба — лепкави и ципести. Мисля, че извиках, в устата ми загорча, после започнах да пропадам в някаква мрачна бездънна бездна и изгубих съзнание.
143
„Таблици“. Ал Хауаризми — Мохамед ибн Муса (IX в.), средноазиатски математик, астроном и географ.
144
„За очите“.
145
„За звездните лъчи“. Абу Юсуф ибн Исхакал Кинди (IX в.) — арабски мислител и учен, автор на трудове по география, астрономия, оптика, метеорология, медицина, психология, музика.
146
„За дивите зверове“.
147
„Книга за различните видове чудовища“.