Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Нашият човек е там, дръж го! — викна Уилям и ние хукнахме нататък; Уилям се затича по-бързо, а аз по-бавно, защото държах светилника. Чух шум като от човек, който се спъва и пада, затичах се и видях Уилям до стълбата — оглеждаше някаква дебела книга с корици, скрепени с металически розетки. В същия миг чухме друг шум — идеше оттам, откъдето бяхме дошли. — Ама че съм глупак!

— възкликна Уилям. — Към масата на Венанций, бързо!

Разбрах, че този, който се криеше в мрака зад нас, бе хвърлил книгата, за да отвлече вниманието ни.

Уилям отново се оказа по-бърз от мен и стигна пръв до масата. Докато тичах след него, зърнах сред колоните сянката на бягащ човек, който хукна по стълбата на западната кула.

Обзет от войнствен плам, подадох светилника на Уилям и хукнах слепешката към стълбата, по която се бе спуснал беглецът. Имах чувството, че съм воин на Христа, борещ се с всички пълчища на пъкъла, и изгарях от желанието да заловя непознатия и да го предам на моя учител. Почти се претърколих по виещата се стълба, като се спънах в полите на расото си (това бе единственият миг в живота ми — кълна се, — когато изпитах съжаление, че съм постъпил в монашески орден!), но веднага се утеших с проблесналата в ума ми мисъл, че и моят противник сигурно се сблъсква със същите трудности. При това, ако беше успял да вземе книгата, ръцете му не бяха свободни. Почти се търкулнах в кухнята зад пещта за хляба и в слабата светлина, която звездната нощ хвърляше в просторното помещение, зърнах сянката, която преследвах — тя тъкмо се вмъкваше през вратата на трапезарията и я хлопна след себе си. Втурнах се към вратата, загубих няколко секунди, докато я отворя, влязох, огледах се — нямаше никой. Външната врата беше все още залостена. Огледах се — мрак и тишина. Зърнах някаква светлина откъм кухнята и се долепих до стената. На прага между двете помещения се появи фигура на човек, осветена от светилник. Извиках. Беше Уилям.