Беднякът милионер
- Автор: Сваруп Викас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беднякът милионер». Краткое содержание книги:
Първо се шокирам от състоянието на хола. Навсякъде има фасове и пепел от цигари. По средата на масата лежи прекатурена чаша и празна бутилка уиски. По целия килим има разпилени фъстъци. Носи се силна миризма на алкохол.
Вторият шок идва от вида на Нилима Кумари. Има следи от удари по цялото си лице, а окото й е посинено.
— Божичко, госпожо, какво е станало? — извиквам аз.
— Нищо, Рам. Паднах от леглото и се ударих. Нищо сериозно.
Знам, че лъже. Направил го е мъжът, когото видях да излиза сутринта. А в замяна тя му е дала цигари, уиски, че дори и пари. Чувствам болка и ярост, но съм безсилен да й помогна.
От този ден насетне у Нилима започва да се забелязва едва доловима промяна. Става по-вглъбена в себе си и затворена. Мисля, че е започнала да пие уиски, защото често го подушвам в дъха й.
Една сутрин отново я откривам с посинено око и изгаряне от цигара на ръката. Не мога да търпя повече.
— Госпожо, много ми е мъчно да ви гледам така. Кой ви го причинява?
Можеше да каже, че не е моя работа, но явно тази сутрин е склонна да размишлява.
— Знаеш ли, Рам, някой беше казал, че е по-добре да си обичал и изгубил, отколкото никога да не си обичал. Понякога се чудя дали е вярно. И аз обикнах. Още не знам дали съм изгубила, но получих много болка. В живота ми има един мъж. Понякога ми се струва, че ме обича. Друг път имам чувството, че ме мрази. Измъчва ме бавно, малко по малко.
— Защо тогава не го оставите? — изплаквам аз.
— Не е толкова просто. Дори в болката има известна наслада. Сладък екстаз. Понякога си мисля, че ако болка, та може да бъде толкова сладка, колко ли приятна ще бъде смъртта. Когато ме гори с цигарени фасове, не ми идва да изпищя. Иска ми се да рецитирам онези паметни реплики от филма „Жена“. Сцената на смъртта. „О, живот, колко си нетраен! Смъртта е моят истински възлюблен, моят неизменен спътник. Ела, смърт, вземи ме в своите обятия, прошепни ми сладкия звук на безмълвието и ме отнеси в земята на вечната любов.“
— Но това е само филм, госпожо — умолявам я аз.
— Шт! Забрави ли какво ти казах веднъж — че актьорът е актьор до живот? Аз винаги ще бъда Кралицата на трагедията. И не съм станала такава, просто рецитирайки репликите, дадени ми от сценариста. Аз живеех живота на своите герои. Галиб не е станал велик поет, само написвайки няколко реда в книга. Не. Трябва да почувстваш болката, да я изпиташ и да я преживееш в ежедневието си, преди да станеш кралица на трагедията.
— Ако това е критерият, може ли и аз да стана крал на трагедията? — питам аз с широко отворените очи на дванадесетгодишната си невинност.
Тя не отговаря.
Нилима дава интервю на журналистка от „Старбърст“ в хола. Аз влизам с поднос с гулаб джамуни и самоса.
— Добре, Нилима джи, поговорихме за миналото, нека сега се върнем към настоящето. Защо спряхте да правите филми? — Внимателно наблюдавам как журналистката борави с диктофона. Доста е млада, с поразителна външност, светла кожа и черна коса до раменете. Носи елегантни черни панталони с напечатан надпис „курти“ и черни обувки с високи токчета.
— Защото вече не правят филми, както преди. Страстта, всеотдайността ги няма. Днешните актьори са като извадени по калъп — приличат си като две капки вода и си рецитират репликите като папагали. Липсва дълбочина. Преди време правехме само по един филм. Сега виждам, че има актьори, които тичат между три различни киноснимачни площадки всеки ден. Това е абсурдно. — Нилима жестикулира с ръце.
— Простете, но чух, че донякъде причината да спрете, е, че не ви предлагат никакви роли.
Лицето на Нилима пламва от гняв.
— Кой ви го каза? Пълна лъжа е. Предлагаха ми няколко роли, но аз ги отказах. Не бяха достатъчно силни. А и филмите не бяха ориентирани към героинята.
— Искате да кажете, че не са ви предлагали ролята на главната героиня, а на по-голямата сестра или лелята.
— Как смеете да омаловажавате мен и работата ми? Трябва да кажа, че дори днешните журналисти са без всякакви маниери. Не виждате ли всички награди и статуетки по полиците? Как, според вас, съм ги спечелила, ако не с игра? Да не мислите, че съм заслужила прозвището Кралица на трагедията, като съм пяла около дървета като днешните долнопробни героини с вида на лъснати манекени?