От устните към сърцето

— На кого да отговоря?… Потърпете… Нека си поема дъх.

Беше се поизвърнал, докато изричаше това. Светъл, младолик, избръснат мъж. Говореше бързо, весело, закачливо, сякаш непрекъснато се шегуваше:

— Преди два часа пристигнах в хотела… Но каква умора… Щях да ви потърся утре… Срещнах обаче някакъв човек, знаеше къде е къщата ви… Приятно е, та има ли по-лесно от това да откриеш човек в малък град…

— Защо не дойде направо у нас?

— С приятели съм. Не можех веднага да се измъкна…

— Дълго ли ще останеш в Кютахия?

— Това го знае единствено Великият Аллах. Вероятно няколко години…

Макбуле отново бе закрещяла радостно, бе започнала да пляска с ръце; след като отново я скастри и успя да я накара да млъкне, баща й попита:

— По работа ли дойде, Ведат?

— Не по работа, вуйчо, в отпуск съм.

— В отпуск ли?… Шегуваш ли се с мен?

Младият гостенин се смееше:

— Ти се шегуваш с мен, вуйчо… Можеш ли да помислиш, че бих дошъл тук по работа?

— Тогава?…

— Тогава… дойдох принудително… По-точно, доведоха ме… Тук съм на заточение, аз и още неколцина приятели, вуйчо…

Макбуле пак изпищя. Кемал бей смаяно и подозрително говореше:

— Заточение ли?… Не е възможно.

Гостенинът, в своя си забързан и жив стил, продължи весело и безучастно, сякаш разказваше за някоя забава, за някоя сватба:

— Има ли нещо невъзможно в тая страна, вуйчо?… Заточен съм тук… Не вярвате… Понеже го говоря с усмивка ли? Такъв ми е характерът… Не на заточение, на бесилото да ме пратят, да не дава Господ, пак ще се държа по същия начин… Не е за описване как пристигнахме… Придружаваха ни неколцина жандармеристи и един свестен капитан… Някои от другарите ми се измъчваха… И аз, естествено, не бях доволен… Но като ти се случи… Какво да се прави, хъката-мъката… Ще се изтърпи… Нямах избор, обърнах цялата работа на шега… Едни закачки, едни веселби, не е за разправяне!… Моята пресилена приповдигнатост, ей богу, зарази и другарите ми. Жизнерадостното настроение, вуйчо, е нещо твърде истинско, ей богу… Със смях излекувах някои свои болежки. Човек, като се засмее, сърцето и дробовете му се задействат, живва тялото му, оздравяват дори стомахът и бъбреците му… Веселостта сто на сто помага, най-вече при заболявания, свързани с нервната система… Накратко, описваното от писателите като най-голяма трагедия пътуване към мястото на заточението ние го обърнахме на сватбено шествие… Още преди да сме се отдалечили достатъчно от Истанбул, приобщихме към нас и жандармеристите… Особено капитанът, какъв симпатяга, боже мой!… Когато на гарата дойде време да ни предаде на други, как само ме погледна. Преди малко, като ни оставяше в полицейския участък, ме прегърна. Ако не ни беше неудобно, и двамата щяхме да се разплачем. Накратко, организирахме си едно бодряшко пътуване… По пътя се отбивахме в няколко града. Чуеха ли, че сме заточеници, хората захвърляха всичко и тичаха, за да ни видят. Из праведните места няма наслада, няма забава, няма живот… Пристигнат ли заточеници, си мислят, че са пристигнали я театрални артисти, я фокусници… Като се каже заточеници, са навикнали да виждат дългобради мъже, смазани от умора, с удължени от огорчение лица и със смачкани дрехи… Направо се смаяха, като ни видяха… Накратко, пътувах не като заточеник, а като някой валия30 или мутасарръф…