От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
Със същия си неприятен смях Макбуле продължи:
— Аха, значи заради това?
Но забелязвайки, че баща й кипва, млъкна.
В стаята настъпи кратка, напрегната тишина. Макбуле придвижваше пръстите си по края на масата, сякаш свиреше на пиано, а Ламия продължаваше да гледа пред себе си.
Кемал бей не успя да се сдържи и се разсмя.
— Мозъкът ти е като на птиче, Макбуле… Навърши седемнайсет… А никакво намерение нямаш да ставаш човек — каза той.
После, сякаш за да заглади нетактичността на Макбуле, дълго продължи да хвали Ламия.
През един пролетен ден Макбуле дойде на гости на Ламия с огромен букет в ръцете си. Беше откъснала всичко, що бе поникнало в градината, не бе пропуснала нищо — от маковете и лайкучките до наровите цветове.
Задъхваше се, сякаш бе тичала по улиците, от потта печето полепваше по лицето й. Щом влезе в стаята, хвърли цветята в лицето на Ламия, стовари пълното си, закръглено тяло на канапето и задъхвайки се, закрещя:
— Край, свършена съм… Умирам… Не питай какво ме сполетя!
Ламия се разтревожи и докато се опитваше да й свали чаршафа, попита:
— Какво стана? Сама ли дойде?
Започна да разказва, разхлаждайки откритите си гърди с края на чаршафа си като с ветрило.
— Дойдох съвсем сама… По пътя ми се лепнаха някакви безсрамници… Заподхвърляха ми реплики от рода на: „Млада госпожице, искаме цвете!“ Разбрах, че няма отърване от тях… Дадох им няколко стръка и им казах: „Вземайте ги и си вървете!“ Но да не мислиш, че спряха да ми досаждат? Аз тичам и те тичат… Идеше ми, ей богу, да ги фрасна с цветята по главите, дори да се сбия с някой от тях насред улицата, ама нали съм жена…
Ламия се разсмя.
— Баща ти не те пуска сама на улицата, Макбуле — каза тя.
— Да, но днес ми позволи. Има си гости… Познай кои, няма начин да се досетиш…
— Аз от къде да знам?
— Нали ти казах, няма начин да се досетиш… Имам ефенди и вуйчо ти…
— Ръза бей ли?
— Точно така… Колко вуйчовци имаш в Кютахия?…
— Че вуйчо ми у вас идвал ли е?
— Не… С татко се познавали отпреди, но досега не са си гостували… Днес татко го покани…
Ламия повдигна вежди с любопитство.
— И защо баща ти е поканил вуйчо ми?
Макбуле разпери ръце, сви устни и с дяволита усмивка в очите изрече:
— И аз не знам, ей богу. — После през смях добави: — Кълна се, ей богу… Виж дори се заклех… И съгреших.
Ламия постави ръце върху раменете й и сериозно каза:
— Хайде, Макбуле… Не крий.
Младото момиче се разсмя още по-силно. Забавляваше се — изплези й се и й намигна.
— Знам, ама няма да ти кажа… Няма да ти кажа, ей богу…
Ламия занастоява изнервено:
— На секундата ми кажи, Макбуле… Ще ти се разсърдя… Няма да те погледна.
Тук вече Макбуле се разколеба, не можеше обаче да се реши. За кратко се престори, че ще й каже, но се уплаши от онова, което възнамеряваше да стори, и развълнувано скочи от мястото си.
— Няма и няма да кажа… Господ ми е свидетел, няма да кажа, Господ да ме убие, няма да кажа! — заприпява тя измислената си песен и затанцува.
Ламия доста се бе притеснила. Сбърчи вежди и преструвайки се, че повече не я интересува, възкликна:
— Ако искаш, казвай! Ако искаш, не казвай!
Не гледаше Макбуле в очите, оправяше възглавниците и разместваше столовете.
За да я накара да забрави обидата, Макбуле й разправяше какво ли не, задаваше й въпроси. Ламия пък, за да не я погледне в лицето, се инатеше и отговаряше на въпросите й само с „да“ и с „не“.
Най-накрая младото момиче не издържа и почти натъжено каза:
— Ламия, миличка, ще ти кажа… Ако татко узнае, ей богу, ще побеснее.
Ламия я хвана за ръцете и я настани на канапето.
— Баща ти откъде ще узнае?… Аз на никого няма да кажа.
Макбуле обви ръце около врата на приятелката си — косите й се докосваха до лицето й, устните й — шията й, и бавно заговори:
— Ламия, миличка… За нищо на света не ми се сърди… Ти нали щеше да се жениш за оня старец Мухлис ефенди… След случката с теб обаче Мухлис ефенди се отказал да те вземе… Ти изпадна в доста затруднено положение, нали? Няма да останеш навеки в това място, напомнящо гроб… Татко смята, че си много възпитана и почтена… А и знае колко те обичам аз… Вчера, докато разговаряше с леля ми, го чух… Каза й: „Ламия ханъм ще стане стопанка в този дом… Млада е, но е доста благоразумна… И ние ще се успокоим, и тя ще се успокои.“ Схващаш ли, Ламия, миличка?… Вероятно тъкмо за това ще разговаря с имам ефенди и с вуйчо ти…