Самотата на простите числа

Матия потърси някакво обяснение на това съобщение и още повече на собствената си сбъркана реакция. Представи си, че излиза от изхода „Пристигащи“ на летището и заварва Аличе и Фабио да го чакат зад преградата. Че я поздравява, като я целува по бузата, и после стиска ръката на съпруга й, за да се представи. Щяха да се посдърпат на шега за това кой да носи куфара до колата и по пътя напразно щяха да се опитват да си разкажат как е минал животът им, като че ли можеше наистина да се разкаже. Матия на задната седалка, те отпред — трима непознати, които се преструват, че имат нещо общо и се плъзгат по повърхността на нещата, само и само да избегнат мълчанието.

„Няма никакъв смисъл“, каза си.

Тази ясна мисъл го облекчи малко, все едно че отново се съвземаше след кратка загуба на съзнание. Почука с показалеца си по снимката, вече с намерението да я хвърли и да се върне при Алберто, за да възобнови работата си.

Докато все още бе погълнат от мислите си, Кирстен Горбан, колежка от Дрезден, с която в последно време публикуваха общи научни статии, се приближи до него и взе да наднича в снимката.

— Съпругата ти? — попита го засмяно, посочвайки Аличе.

Матия се извъртя, за да погледне застаналата над него Кирстен. Прииска му се да скрие снимката, но после си помисли, че ще изглежда невъзпитано. Кирстен имаше дълго лице, като че ли някой я беше дърпал много силно за брадичката. За двете години следване в Рим бе научила малко италиански и произнасяше всички ота затворено.

— Здравей — каза Матия несигурно. — Не, не е моя съпруга. Само… приятелка.

Кирстен се подсмихна, развеселена неясно от какво, и отпи от пластмасовата чаша кафе, която държеше в ръката си.

— She’s cute12 — възкликна тя.