Самотата на простите числа

Понечи да се обърне, когато чу отново електрическия шум на вратите. Вдигна очи, убедена, че този път срещу нея наистина ще се окаже съпругът й.

Вратата беше отново отворена. Но Фабио го нямаше. На негово място, отвъд прага, стоеше едно момиче. То бе активирало електронната клетка, но не излезе. Стоеше неподвижно там, където беше, и приглаждаше полата си. Накрая направи крачка назад и вратите се затвориха отново.

Аличе я наблюдаваше, поведението й беше възбудило любопитството й. Забеляза, че не е толкова млада. Можеше да е горе-долу на нейната възраст. Държеше бюста си леко издаден напред, а раменете й бяха отпуснати и съвсем тесни, като че ли нямаше достатъчно място наоколо.

Аличе си помисли, че в нея има нещо познато, може би в изражението на лицето, но не можеше да го свърже с никого. Мислите й се връщаха в нея самата, въртяха се на празни обороти.

После момичето повтори всичко отначало. Тръгна напред, събра краката си и след няколко секунди се дръпна назад. В този момент вдигна главата си и й се усмихна през стъклото.

Силна тръпка премина по гърба на Аличе, прешлен по прешлен, докато се разсея в нечувствителния й крак. Тя задържа дъха си.

Познаваше друг човек, който се усмихваше по този начин, като повдигаше само горната си устна, едва откриваше резците си и оставяше неподвижна останалата част на устата си.

„Не може да бъде“, помисли си тя.

Приближи се, за да я види по-добре, и вратите останаха отворени. Момичето изглеждаше разочаровано и я погледна въпросително. Аличе разбра и се отдръпна назад, за да го остави да си играе. То продължи, все едно че нищо не се беше случило.

Имаше същата тъмна коса, гъста и чуплива в основата си, която Аличе бе докосвала толкова рядко. Скулите бяха леко издадени и криеха черните очи, но като ги гледаше, тя разпозна същите вихри, които някои нощи я бяха държали будна до късно, същите хладни отблясъци като в очите на Матия.

„Това е тя“, помисли си и някакво подобно на ужас усещане стисна гърлото й.

Инстинктивно потърси фотоапарат в чантата си, но не носеше никакъв, дори най-обикновен автоматичен.

Продължи да гледа момичето, без да знае какво друго може да направи. Виеше й се свят и очите й се замъгляваха от време на време, като че ли не можеше да намери точния ъгъл на фокусиране. С пресъхнали устни произнесе „Микела“, но от устата й не излезе достатъчно въздух.

Изглеждаше, че девойката не се изморява изобщо. Играеше с фотоклетката като малко момиченце. Сега правеше леки подскоци напред и назад — явно искаше да хване вратите в грешка.

Една възрастна госпожа се приближи от вътрешността на сградата. От чантата й се подаваше голям правоъгълен жълт плик, може би рентгенова снимка. Без да каже нищо, хвана девойката под ръка и я изведе навън.