Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Както не желаех да ме обсъждат, така и аз обръщах гръб на клюките, които се разнасяха за Шира. Дори наистина да бе вещица, не се боях, защото част от бремето ми падна върху нея в мига, в който взе ръката ми в своята.
— Да бъдеш човек означава някой ден да загубиш всичко най-любимо на света — прошепна тя, след като ме пусна. — Но би ли искала да бъдеш нещо друго?
Тогава си замълчах, но по-късно се замислих дали наистина бих предпочела да бъда например змия, а не жена, дали щях да избера да изживея живота си под някой камък, пълзейки в прахта, забравила истинската си същност, хищна и сама в студената си кожа. Дали змията обича децата си? Дали ридае под камъка си, копнееща за ръце, с които да ги прегърне, за глас, с който да им разказва приказки, за сърце, което може да бъде разкъсано на две? Когато мислех за подобни неща, често не можех да заспя. Тогава виждах Шира да броди нощем из града. Може би тя знаеше отговорите на моите въпроси, но така и не я попитах, както не питах и къде отива или къде е била. Ако имаше кутия със заключени грехове, както твърдяха хората, това не ме засягаше. Когато нарушиш Божиите закони, осъзнаваш, че само Той може да ни съди. Знаеш, че никой човек не може да разбере на какво е способна една жена.
Когато Йаел дойде за пръв път при нас, бях убедена, че е глупаво, егоистично момиче, с прекалено високо мнение за себе си, че да чисти подир гълъбите или да носи тежките кошници с нечистотии на полето. Никога не бих допуснала, че някой ден ще дойде да живее в моя дом — ако, разбира се, можеше да се нарече така простата стая, разделена на две със завеса от съседите. Ха, нима самата аз не бях погледнала с пренебрежение това място при пристигането ми, огорчена, че съм пратена на работа в гълъбарниците! Държах се за положението, което имах в предишния си живот, с арогантност, на която вече нямах никакво право. Плаках, че съм унизена и наказана с най-нисшата работа в планината, докато внукът ми не ми показа истината за гълъбите. Сега вече разбирах гордостта на Шира и на дъщерите й, отдадеността им, която ме порази през първия ми работен ден тук. Вече се усмихвах при спомена за жената, която пристъпи тогава през резбованите дървени врати със завързан на главата шал, бояща се да си поеме дъх заради силната воня от птиците.
Без гълъбите обаче крепостта отдавна щеше да е паднала. Торта, която посипвахме в овощните градини, бе направила нашия свят зелен и плодороден, тя подхранваше корените на фурмите и маслините, караше бадемовите дървета да цъфтят в розово, бяло и алено. Без гълъбите отдавна щяхме да гладуваме. Законът забраняваше да се убиват птиците, тъй като след като Храма вече го нямаше, не биваше да правим жертвоприношения; ако някой човек все пак отнемеше живота дори на един гълъб от глад или алчност, рискуваше да бъде обявен за карет — човек, от когото Бог е отвърнал погледа си. За толкова голямо престъпление се смяташе убиването на някоя от тези уж обикновени птици.
Всеки път, когато разрязвах плод на две, изпитвах благодарност към тези бледи, приспособими създания, за които се грижехме. Ако някоя се разболееше, я отнасях у дома си, за да я лекувам. Слагах я на дървената лавица до леглото ми. Слушах гукането й и намирах утеха в песента й.
Само в тези нощи не сънувах.
Започнах да променям мнението си за Йаел, дъщерята на прочутия убиец Йосиф бар Елханан, за когото разказваха, че някога притежавал способността да минава през стени и да изчезва пред очите на хората, сестра на един от нашите млади воини. Забелязах, че тя си имаше своя магия. Само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, номера, които използвах аз, за да ги повикам. Изненадах се от уменията й, даже завиждах. Винаги първа отключвах вратите рано сутрин, винаги аз хранех гълъбите и ги лекувах. Аз мятах камъни, когато ястребите идваха на покрива ни, привлечени от светлината, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които се грижехме толкова усърдно. Аз напъждах хищниците, когато сутрин пускахме нашите птици да полетят свободно в небето, сигурни в тяхната вярност към партньора им и в завръщането им.