Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Нощем сънувах мъжа си. Беше с мен, тъй като мъртвите често са в нашия свят, преди да преминат отвъд. Казват, че тези, които ни напускат, не променят същността си. Мъжът ми месеше тесто и работеше упорито, както винаги бе правил. Изглеждаше ми същият, мил и сериозен, отдаден на своята работа, но използваше съставки, които не познавах. Тестото бе червено, а подправките бяха счукани от листенцата на някакви черни цветя и от острите жила на медоносни пчели. И тогава го чух да говори. Казваше: Всеки хляб ще ти даде това, от което имаш нужда, по начина, по който трябва. Мъжът ми бе обикновен, скромен човек и говореше само когато бе нужно. Сега, в сънищата ми, бях сигурна, че ми казва нещо, което трябваше да знам. Събудих се, копнееща за още от думите му.
На сутринта ятата птици, които летяха над хълмовете, бяха толкова многобройни, че закриваха слънцето. Замълчах си, макар да знаех, че това е лош знак. Белият петел, който бе заклан на стъпалата на синагогата, ни следваше, това си мислех, и изпращаше пратениците си подире ни. Птиците прелитаха над главите ни, летяха по-бързо от всякога и това също трябваше да ни подскаже нещо.
Ако обръщахме внимание на знаците, щяхме да разберем, че в този свят има неща, от които не можем да избягаме.
5
Дните минаваха и скоро изядохме почти всичко, което имахме: хляба, маслините, сиренето. Започнахме да разпределяме храната на дажби. Планът на зет ми бе прост, тактиката на разчитащия на разума мъж. Щяхме да изчакаме римляните да си тръгнат, да се завърнем в селото си и да започнем отначало. Не казах нищо, макар да знаех, че няма към какво да се завърнем. Щяхме да открием само кръв и изпочупени тухли. Видях, че зет ми се страхува от пустошта. Пустинята настъпваше към нас, сурово място дори за тези, които бяха свикнали с нейните опасности. Йоав бе прекарал много часове в проучване на стари свитъци, но никога му се бе налагало да запали огън от съчки с помощта на кремък, никога не бе ловувал с лък, никога не бе търсил вода или пък бе проправял пътя си през толкова остри варовикови скали и камънаци, че да разкървавят краката ти. В селото той бе важен човек, но тук бе никой. Не след дълго се загубихме. Всяко изсъхнало дърво приличаше на предишното, голо, почерняло. След всяко хълмче идваше още едно. Само небето се променяше, румено на здрачаване, после преминаващо в гълъбовосива светлина, преди мракът напълно да се спусне над нас.
Йоав започна да се моли час след час, сякаш така щеше да разбере какво да направи. Опитвах се да изпека хляб в тигана на малкия ни огън, но се провалях. Получаваха се нещо като курабийки, които не успяваха да бухнат. Най-накрая успях да изпека истински хляб върху нагорещени камъни, които поставих под разпалените съчки. Момчетата наричаха черните, бухнали питки „пепелен хляб“; беше горчив на вкус, но засищаше. Меховете от козя кожа бяха все По-леки, изцедени от нашата жажда, а дъждът така и не идваше. Йоав обещаваше, че Адонай ще ни посочи пътя, и ние нямахме друг избор, освен да приемем неговото решение. Тайничко се надявах, че ще намерим водач сред някой от местните племена със сини роби, които понякога зървахме да отиват към Моаб. Бих им дала всичко, което имахме, ако ни насочеха към безопасно място.
Защото макар селото ни да бе изчезнало, аз все още смятах, че някъде има свят, към който да се завърнем. Взирах се в небесата. Имаше много птици, повече от нормалното. Всеки ден броят им нарастваше. Опитвах се да ги преброя, но те бяха като звездите и накрая се отказах. Все още чувствах, че Пекарят бе с мен, и това ми носеше утеха. Говорех си с него и се опитвах да го развеселявам, като му описвах различните видове вятър, които срещахме в пустинята: издигащия се на талази плътен вятър, който сякаш бе господар на пустошта, ревящия, който приличаше на разсърдено дете, мекия топъл южняк, суровия син повей, идващ на смрачаване, който си отиваше рязко с изгрева на слънцето, и може би най-страшния от всички — лекия теменужен полъх на отчаянието, който ни обвиваше отвсякъде. Бъбрех си с мъжа си, Пекаря, винаги когато успеех да се отделя встрани и знаех, че няма да ни чуят.