Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море». Краткое содержание книги:
Ярви осъзна, че притиска до болка усуканата длан на сакатата си ръка в парапета. Отмести поглед от земята и се загледа в бялата следа зад кораба. Браздите от греблата им постепенно изчезваха и морето заличаваше следите от присъствието им. Същата съдба ли очакваше и него? Ще избледнее и постепенно ще бъде забравен?
Сестра Ауд, чиракът на майка Скаер, която тя беше изпратила с тях, не откъсваше очи от него. Хвърляше скришом поглед през рамо, после навеждаше очи към малкото листче – подръпвано и шумолящо на вятъра – и продължаваше да пише.
Ярви отиде бавно до нея:
– Държиш ме под око, а?
– Знаеш, че го правя – отвърна тя, без да вдигна поглед. – Затова съм тук.
– Нямаш ми доверие?
– Аз просто пиша на майка Скаер какво виждам. Тя избира на какво да вярва.
Беше дребничка, с кръгло лице, от онези хора, чиято възраст просто не можеш да определиш, но въпреки това Ярви се съмняваше, че е много по-възрастна от него.
– Кога издържа изпита?
– Преди две години. – Тя извъртя рамо, за да прикрие листчето.
Ярви се отказа да надзърта. И бездруго пасторите използваха свои собствени знаци и символи – и да ги видеше, съмняваше се, че ще успее да ги разчете.
– И как беше?
– Лесен, ако си подготвен.
– Бях подготвен – отвърна Ярви и в мислите му изплуваха спомените за нощта, в която Одем дойде в стаята на майка Гундринг. Проблясващите светлини по бурканите на рафтовете, бръчките около устните на майка Гундринг, когато се усмихваше, простотата на ежедневие на въпроси и отговори. Внезапно го връхлетя носталгия по онзи живот, в който нямаше чичо за убиване, клетви за изпълнение и тежки решения за взимане. Домъчня му за книгите, за билките и за благата дума. Коства му огромно усилие да ги прогони от главата си. В момента не можеше да си позволи такива мисли. – Но така и не ми се отдаде възможност да го издържа.
– Нищо не си пропуснал. Много суетня пред вратите. Куп изпитателни погледи от бабите. – Тя свърши да пише и започна да навива листчето на малък свитък. – И накрая честта от целувката на баба Вексен.
– А тя как беше?
Сестра Ауд изду бузи и въздъхна тежко:
– Може и да е най-мъдра измежду мъдрите, но аз все се надявах последната ми целувка да е от някой по-млад. Видях върховния крал отдалеч.
– Аз също, отдавна. Изглеждаше дребен, стар и съсухрен, алчен и недоволен от всичко. Беше го страх дори от храната. Имаше обаче много силни воини около себе си.
– Не се е променил с времето, значи. Освен че сега почита Единствен бог, че е по-обсебен от властта от всякога и както се говори, че не може да изкара повече от час, без да задряма. Колкото до воините около него – сега са повече.
Тя отметна нагоре покривалото на клетката. Птиците в нея не помръднаха, не се подплашиха от светлината, просто вторачиха в Ярви дузината си лъскави немигащи очички. Черни птици.
– Врани? – изгледа ги Ярви, свъсил вежди.
– Да. – Сестра Ауд нави ръкав, отвори вратичката, промуши ловко ръка в клетката. Хвана една от птиците и я извади навън, а тя все така не помръдваше, сякаш беше издялана от въглен. – Майка Скаер не е използвала гълъби от години.
– Нито веднъж?
– Не и откакто чиракувам при нея. – Тя привърза свитъка за единия крак на враната. – Ако може да се вярва на слуховете – продължи тихо тя, – един от гълъбите, изпратен от майка Гундринг, се опитал да издере с нокти лицето й. Оттогава им няма доверие. – Тя се наведе и прошепна до главата на враната: – На ден път от Торлби сме.
– Торлби – изграчи птицата.
Сестра Ауд я хвърли нагоре, тя изпляска с криле и полетя на север.
– Врани – промърмори Ярви и се загледа в черната, носеща се над белите гребени на вълните птица.
– Обет за вярност на новия ти господар, Гром-гил-Горм?
Нищо застана до него на мостика. Все още прегръщаше меча, въпреки че сега беше прибран в добра кожена ножница.
– Той е мой съюзник, не господар – отвърна Ярви.
– Разбира се, вече не си роб. – Нищо докосна нежно белезите от нашийника по наболата си с брада шия. – Помня как паднаха нашийниците ни във фермата на онези добри хорица. Преди Шадикшарам да я запали. Не си роб ти. Но ето че коленичи пред Ванстерланд.
– Всички бяхме на колене – изръмжа Ярви.
– Въпросът е все още ли сме? Това, че ще си върнеш Черния трон с помощта на заклетия враг на Гетланд, ще ти спечели много малко приятели.
– Ще мисля за печеленето на приятели, когато седна на трона. Засега основна грижа ми е отстраняването на враговете ми от него. Какво можех да направя? Да оставя ванстерландците да ни изгорят ли?