Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Врани

Ярви се уви в дебелата кожена яка на новото си наметало и сбърчи нос от острата миризма на сол от морето. А също от вонята на робите зад греблата. Докато беше един от тях, беше свикнал с нея, спеше, заровил лице под мишницата на Рълф, и това дори не му правеше впечатление. Той самият вонеше наравно с останалите, знаеше го. Но това с нищо не помагаше срещу вонята на тези роби.

Всъщност правеше я още по-непоносима.

– Горките добичета.

Джоуд се подпря на парапета на мостика на кърмата и се загледа смръщен в бъхтещите отдолу роби. За такъв огромен здравеняк имаше меко сърце.

Рълф се почеса по израсналата посивяла коса над ушите си – темето му си бе все така голо.

– Би било добре да ги освободим – каза.

– И как тогава ще стигнем в Торлби? – попита Ярви. – Все някой трябва да гребе. Ти ли ще седнеш зад греблото?

Някогашните му другари по гребло извърнаха едновременно глави към него.

– Променил си се – каза Джоуд.

– Наложи се.

Ярви им обърна гръб, също на пейките, на които някога беше превивал гръб. Сюмаел стоеше до парапета и на лицето й грееше огромна усмивка. Соленият вятър опъваше назад израсналата й гарвановочерна коса.

– Изглеждаш доволна – каза й.

Радваше се да я види щастлива. Рядко му се отдаваше такава възможност.

– Хубаво е да си отново на вода. – Тя разпери широко ръце и размърда пръсти. – Без вериги!

Ярви усети усмивката си да повяхва. Неговите вериги все още не бяха скъсани. Едната беше изковал сам, давайки клетва. Другата, вързана за Черния трон, го теглеше назад към Торлби. Знаеше също така, че рано или късно Сюмаел ще стои на кърмата на друг кораб. Кораб, който я отнася към Първия сред градовете и завинаги далеч от него.

Нейната усмивка също посърна, сякаш в този момент същата мисъл бе споходила и нея. Двамата извърнаха погледи един от друг и в неловко мълчание се вторачиха в преминаващия бавно покрай кораба баща Земя.

За две страни с толкова кървава вражда помежду си Ванстерланд и Гетланд изглеждаха почти напълно еднакви. Голи плажове, гори, мочурища. Нямаше много хора, а малцината, които видяха, се скриваха в мига, в който зърваха кораба им.

Напрягайки очи на юг, Ярви забеляза тънък стърчащ зъб върху вдаден в морето нос, а в бялото небе отгоре му – тъмните петна на дим от комини на къщи.

– Кой е този град? – попита Сюмаел.

– Амвенд – отвърна тя. – Почти на границата е.

Амвенд, където предвожда нападението. Или по-скоро, където се пльосна без щит от кораба в прибоя и падна право в заложения му капан. Зъбът на носа беше кулата, на чийто връх Киймдал даде живота си за него. Където Хюрик го предаде. Откъдето Одем го хвърли в сърдитото море, а оттам – в робство.