Баба праща поздрави и се извинява

Самата баба харесваше вестниците. Пъхаше ги в обувките си, за да попият влагата, когато е валяло. Но един ден Елса прочете в интернет колко много дървета са нужни, за да се направи един-единствен вестник, след което постави табелки „Без реклами, благодаря!“ на вратите на мама и баба, защото Елса е голям фен на околната среда. Но вестниците продължиха да пристигат, а щом Елса се обади в офиса, оттам ѝ се изсмяха. А не биваше да го правят. Никой не се смее на внуците на баба.

Баба мразеше околната среда, но беше човек, когото взимаш на война. Така че тя стана терорист заради Елса. А това всъщност до голяма степен вбесява Елса, защото в момента Елса иска да е бясна на баба. Заради всичко останало. Заради лъжите и заради това, че е изоставила мама, и заради това, че умря. Но всъщност е направо невъзможно да си бесен на някого, който е готов да стане терорист заради внучето си. А това, че не може да бъде бясна, вбесява Елса.

Човек даже не може да се ядоса на баба по обичайния начин. Баба не е нормална дори в това отношение.

Елса стои мълчаливо до Алф и мига, докато накрая я заболява главата. Алф се опитва да изглежда невъзмутимо, но Елса вижда, че погледът му броди в мрака, все едно търси нещо. Наблюдава обкръжението, също както правят Вълчето сърце и воршът. Сякаш и той е на пост. Елса се вглежда в него и опитва да го напасне в живота на баба като парче от пъзел. Не помни баба някога да е говорила кой знае колко за него, освен когато казваше, че „този господин не знае как да си вдига стъпалата, като ходи“ и затова подметките на обувките му били изтъркани.

– Колко добре познаваше баба? – пита Елса.

Коженото яке изскърцва.

– Колко пък да съм я познавал. Просто бяхме съседи, по дяволите – отговаря Алф уклончиво.

– Какво тогава имаше предвид, когато ме взе с таксито? Каза, че баба никога не би ти простила, ако ме беше оставил там – казва Елса подозрително.

Чува се ново изскърцване.

– Нищо нямах предвид, да го... Просто се случи да съм наблизо... да го...

Гласът му звучи объркано. Елса кима с престорено разбиране и вижда, че Алф изобщо не го оценява.

– Тогава защо си тук сега? – пита тя закачливо.

– К’во?

Елса свива рамене.

– Защо ме последва навън? Сега не трябва ли да караш такси или нещо такова?

– Не сте единствените, които имат шиб... Не само ти и онова... там имате право да се разхождате – изръмжава Алф и посочва към ворша с върха на обувката си.

– Sure, sure – кима Елса преиграно.

Коженото яке на Алф изскърцва по-шумно.

– Не мога да оставя тебе и песа да тичате наоколо сами през нощта. Баба ти щеше да ми види шиб...

Той се спира. Изръмжава. Въздъхва.

– Баба ти никога нямаше да ми прости, ако нещо ти се бе случило.

Като че ли веднага се разкайва, че го е признал. Затова Елса не казва нищо. Просто кима повторно. Опитва да се въздържи да не зададе въпроса, който иска да зададе. Не ѝ се получава много добре.

– Имал ли си вземане-даване с баба? – пита тя след, както ѝ се струва, повече време, отколкото би издържал който и да е разумен човек, макар че всъщност е минала по-скоро половин минута или някъде там.