Сребърният лебед

Андрю прекарва дълги уикенди с Мариана и се връща в Кеймбридж през седмицата, за да преподава и да пише. Когато Клод пристигне, те двамата си говорят само на френски. Това дразни Мариана; собственият й френски не е много гладък. Но го приема като естеството на приятелството между тези двама мъже.

Сега тя се е изтегнала в шезлонга със затворени очи заради яркото слънце и размишлява за Александър. В крайна сметка, мисли си, той не бе напуснал нея или майка й. Беше го чувала публично да се описва като всеотдаен баща и съпруг. Но толкова често, говореше ли за себе си, той й звучеше сякаш описва някой съвсем друг човек. Чуди се доколко самият той бе се познавал. И смята, че отговорът е: изобщо не е познавал себе си не защото не е бил в състояние, ами просто защото не е имал интерес или пък дарба за интроспекция. Изучавал е единствено нещата, за които го е било грижа – музика и правенето на музика.

А какво й е дал на нея, пита се тя. Ако не е внимание, не е интерес към живота и или пък чувство за щастие отвъд реализирането на таланта и като челистка, ако не е самият Сребърен лебед, то какво точно и е дал?

Бавно изправяйки се, тя открива отговора. Александър й е дал музика. Не музиката, която изпълнява на сцената, не кариерата й, не търсенето на слава, а самата прекрасна музика – капацитета да я слуша, да я чувства, да я свири, да бъде пренасяна от нея до красиви, умиротворяващи места. Тези дарове от Александър, казва си тя, не са нищо.

Премята крака и се изправя, отива в къщата, за да приготви табелки за местата по масата. Преди да влезе в кухнята, сяда на люлеещия се стол на верандата и почиства краката си от тревата.