Кадифеният губернатор

— И при тях бъркотии, сблъсъци.

— Засега.

— И какво реши? — попита Ястреба след кратка пауза.

— Налага се да изчезнеш. Жалко, но нищо не може да се направи.

— Кога?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Володя, не мога да те позная… — погледна приятеля си Ястреба. — Още нищо не е станало, а мартинките ти треперят.

— Заради теб. Не заради мен. Ще ти намеря сигурно място.

— И сам ще се оправя някак!

— Добре — лесно се съгласи Байбака.

Ястреба очакваше друг отговор и видимо се засегна.

— Сега да бягам ли?

— Твоя работа. Льоня, разбери, ако не беше дошъл Паша Голованов, щях да им покажа един гол…

— Какво, тия да не са безсмъртни?!

— Всички са смъртни, Льоня, но преди те да легнат, ще оплакват нас.

— Я камилата, я камиларя — не повярва Ястреба.

— Те ме притиснаха тук, в моя дом, където аз съм господар. Сякаш съм на разпит.

— И ти търпя?

— Изпратих ги да си вървят. Не много вежливо. Настояваха да те предам.

— И за какво плащаш на твоите диванета?! — подхилна се Ястреба. — Що не натисна копчето под масата!

— Льоня, живее ми се.

— Изпивам си чашата и изчезвам — реши Ястреба.

— Все пак те съветвам да се възползваш от моето местенце.

— Далече ли е?

— Не много. В планината. Ще те приемат царски.

— Проагитира ме — отвърна Ястреба, след като помисли.

— Ще тръгнеш през нощта.

В това време служителите на московската милиция Голованов, Демидич и Филя минаваха по тиха зелена уличка, от двете страни на която се издигаха масивни къщи, обрасли с лози и овощни дръвчета.

— Спри — рече майорът и отвори вратата. — Ще се върна след десетина минути.

Той отиде до портичката и спря, усети как сърцето му започна да бие бързо и неудържимо. Позвъни няколко пъти, бутна портичката и тя се отвори. Щом влезе в двора и се вгледа напред, Голованов видя възрастен мъж и момченце на две-три годинки.

— Здравейте, Николай Василиевич — поздрави майорът, когато наближи.

— Здрасти, здрасти! — отвърна старикът, подавайки ръка. — Отдавна не сме се виждали! Направи здрасти и ти, Максимка!

Момченцето гледаше непознатия чичко мълчаливо, под вежди.

— Максим ли? — повтори Голованов. — На Настя ли е?

— Че на кого да е? Имаше един Максим, сега се появи друг. Така си върви той, животът… Настя кръсти сина си в памет на загиналия си мъж.

— Значи се е омъжила… — пророни с мъка Голованов.

— Сам ли си?

— С приятели.

— Ми къде са твоите момчета?

— Чакат в колата.

— Викни ги — заповяда старецът.

— Аз само за малко, Николай Василиевич…