Всяко мъртво нещо [bg]

— Пусни това, което носиш — наредих.

Още не бях произнесъл последната сричка и палката тупна на земята. Пристъпих и забих дулото в челото на Плъхомутрестия. Натиснах, за да го заболи, после го блъснах встрани. Той залитна, главата му се затресе като футболна топка и отстъпи.

Насочих оръжието към другите трима, ръката ми се придвижи от първия на втория и се спря на Клийт. На него, изглежда, не му пукаше. Поне такъв вид имаше.

— Не ми е за пръв път да гледам в дулото на патлак — рече той нехайно. — Няма да е и за последен.

— Божа работа — рекох и свих рамене. Какво друго да му кажа?

— Чух, че възнамеряваш още да висиш тука — продължи Клийт. — Много хора биха предпочели да си ходиш там, откъдето си дошъл.

— Днес за трети път чувам този съвет — казах. — Почна да се изтърква. Зная това-онова за вашия град, зная за японците, зная за Адилейд Модайн. Търся една жена, ще си тръгна, когато я намеря. Не ми се пречкайте в краката и няма дори да разберете, че съм тук. Оставете ме да си свърша работа и си тръгвам.

Клийт видимо се замисли над думите ми и след малко лицето му се сгърчи в интелектуално усилие. Изглежда, бях казал нещо много задълбочено и мъдро, което изискваше допълнително мозъчно напъване, за да се проникне в истинския му смисъл.

— Ще видим — рече той изведнъж. — Може би следващия път няма да имаш време да извадиш пистолета.

След тези думи и четиримата се стопиха в мрака. Сега вече зърнах Руди Фрай през отворената врата. Бе се облегнал на рецепцията и гледаше към мен.

Влязох и тръгнах към него. Когато наближих, той се отдръпна назад. Предполагам, че не е имал никакъв избор, когато онези четиримата са се появили, освен да им каже каквото са го питали. Което не значеше, че трябва да го харесвам — него или начините, по които постъпваше.

— Какво е любимото забавление на хората във вашия град? — попитах. — Освен това да бият другите хора, а?

Фрай направи кисела физиономия и може би се опита да отдели сарказма от истинския въпрос.

— Те и без това си нямат друга работа, освен да къркат в „Уелкъм ин“ — отвърна той след известна пауза.

— И аз го опитах този номер. Не проработи. Апропо, тук някъде наблизо няма ли някое място, където човек може да хапне нещо.

Той се замисли пак. Изчаках търпеливо.

— Има един ресторант в Дориън — на двадесетина мили източно от тук. Викат му „Милано“. Италиански е.

Произнасяше го „италянски“ и с тон, който не оставяше съмнение, че Руди не понася „италянска манджа“, освен може би онези видове, които разнасят по къщите по поръчка в кутии, а от тях капе мазнина. Може би съдех по петната върху ризата и панталоните му.