Пенрик [bg]

„Това се случи по-късно.“

— Върнал си се? Имаш предвид от транса си?

— Да.

— Целта ти е била да обвържеш духа му към ножа?

— Не! Да… Не зная. Дори не зная как съм го направил. — Е, знаеше какво е направил. Учили го бяха за знаменосците, свещени старолесовнишки воини, натоварени със задачата да отнесат от бойното поле душите на своите паднали в боя другари. И душите на онези, които още не били мъртви, но умирали. Сред смъртноранените сигурно е имало роднини, приятели, учители. Дали онези прояви на последна милост, които отделяли душата от тялото, за да я свържат към знамето, са изпълвали и тях с ужаса, който бе преживял той? „Така трябва да е било.“

— Тази инвеститура чия идея беше? Твоя или на Толин?

— Негова. Тормозеше ме от седмици. Но всичко това нямаше да се случи, ако не се бях съгласил да извърша ритуала. Исках да изпробвам способностите си. А и… а и мислех за Тола.

— Сестра му? Освил спомена нещо за нея. Явно си я ухажвал, но без особен резултат. Защо не приложи върху нея заповедния си глас?

Инглис го изгледа с възмущение. Стрела изръмжа.

— Аха, ясно. — Магьосникът махна с ръка. — Ти си романтик по сърце, разбирам. — Инглис продължи да се блещи насреща му и той добави: — Аз съм просветен Пенрик от Мартенмост, между другото. Храмов свещен от ордена на Копелето, понастоящем на служба в двора на принцесата-архисвещена, която ми възложи да съдействам на Сивата сойка отвън… — И кимна с глава към изхода.

Този младок да е храмов свещен? Е, да, иначе не биха му поверили демоничния пътник. Инглис видя над рамото му някакъв тип да влиза в храма. Трима други мъже се бяха скупчили зад него, двама въоръжени с къси мечове, третият — с кавалерийски арбалет, а зад тях пристъпяше още един — на средна възраст, с по-обикновени дрехи и видимо разтревожен.

— Защо се забави толкова? — Въпросът на Пенрик беше отправен към мъжа начело, макар самият той да не се обърна. Държеше Инглис под око, макар собственият му ловджийски лък да висеше забравен в ръката му. Младият свещен върна стрелата в колчана на рамото си.

— Не исках да ви прекъсвам — отговори мъжът начело. — Справяш се доста добре с разпита. — Говореше като столичанин. Под плаща му се виждаше сив плат и лъскави копчета. „Дознателят.“ Тримата въоръжени мъже бяха храмови войници, предположи Инглис, разнообразили синята си униформа с местни вълнени плетива.

Пенрик най-после погледна към входа.

— Ето го и дякон Галин, пастир на тази долина — продължи той и кимна към по-възрастния мъж, който зяпаше Инглис с необяснимо вълнение. — Него си търсил. Е, намери го. Сега какво?

— Исках да го питам кой шаман е очистил душата на Скуола — каза Инглис и преглътна с усилие. — И дали не би освободил Толин. Да го очисти, така че да отиде при своя бог. Направихме голяма глупост, но Толин не заслужава да остане сиротен.