Розата и бодилът [bg]

Двамата крачеха бързо по тесния коридор. Ричард вървеше напред, повдигнал фенера високо за удобство на епископа. Това бе първото посещение на духовника в тъмницата. Оживлението на празника тук почти не се чуваше; до тях достигаше само приглушена смесица от разговори, смях и музика. Сержантът спря пред последната килия и използва ключа, който Ройбън му беше дал.

— Ройбън? — попита девойката, когато вратата се отвори.

— Не. — Ричард влезе и отново повдигна фенера, този път за да освети сгушената край стената девойка. — Аз съм баща му. Той ме изпрати тук. Довел съм епископ Салдур, който би искал да ти зададе няколко въпроса.

Двамата влязоха в килията. Духовникът показа края на огледа си, кимвайки с глава.

— Ти беше ли в кулата миналата нощ?

Роза кимна изпод отрупания със сламки килим.

Ричард със задоволство забеляза, че тя по нищо не прилича на неговата Роза. Тази бе много по-млада, някъде на годините на Ройбън, и имаше огромни очи.

— Сержант Хилфред ми каза, че си чула разговор между двама мъже. Какво си чула?

— Те обсъждаха убиването на краля.

— Кои бяха те?

— Не зная, сър.

Салдур пристъпи по-близо.

— Сигурна ли си? Много е важно.

— Никой от двамата не използва обръщения.

Свещеникът направи нова крачка.

— Сигурна ли си?

Роза се сви още повече, този път от страх.

— Сега си спомням… нямаше имена, но единият веднъж нарече събеседника си Ваша Светлост.

— Друго?

Тя се поколеба. Личеше, че се старае да угоди на изправения пред нея епископ.

Тогава очите й светнаха.

— Споменаха името Клер.

— Клер? — повтори Салдур.

— Чух… — Тя погледна към Ричард, сетне сведе очи към пода. Опитваше се да си спомни. — Да! Казаха, че било жалко, че Клер трябвало да умре, защото научила кой убил канцлера. — Девойката кимаше бързо, ронейки сламки от косата си.

— Казаха ли кой е бил?

Роза се замисли отново. Лицето й изразяваше усилие.

— Не.

— Ще можеш ли да разпознаеш гласовете, ако ги чуеш отново? Последва поредното й мълчание. Няколко мига тя наблюдава двамата мъже, преди с тих глас да заяви, че не знае.

Салдур остана загледан в нея още секунда, преди да излезе. Ричард го последва. Двамата поеха обратно сред празните килии. Когато прецени, че са се отдалечили достатъчно, епископът спря и зашепна:

— Кой друг знае, че тя е тук?

— Никой. Само синът ми.

— Синът ти?

— Ройбън. Днес е първият му ден на служба.

— Днес дежурен ли е?

— Да.

Салдур се усмихна.

— Отлично. Ще трябва да я изведеш от замъка. Направи го веднага, преди Екзитър да я е открил. Погрижи се за нея. Намери някое безопасно място, където никой няма да се сети да погледне. А после се върни, тази вечер ще имам нужда от помощта ти. Сега съдбата на кралството е в нашите ръце.