Огнен кръст

— Казва, че е търговец на корабно оборудване и че името му е Джеймс Сандърс.

Чувстваше, че може би е важно да предупреди Роузуотър да внимава с Бертие. Той реагира веднага:

— „Казва“? Изглежда, не вярваш, че това са името и професията му.

Роузуотър бе намалил ход. Пола имаше дълги крака, но неговите бяха още по-дълги и тя трябваше да подтичва, за да не изостава. Освен че беше съобразителен, той обръщаше внимание и на най-дребните неща.

— Не вярвам — отвърна Пола. — Мисля, че лъже, но може и да греша.

Въпреки близостта им Пола нямаше намерение да разкрива информация, която Туийд би сметнал за строго секретна. Умълчаха се за около една минута, изглежда, и на двамата не им се говореше. Роузуотър я хвана за лакътя и я поведе встрани по една тясна уличка, докато излязоха на главната.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Можем да хапнем много прилично на едно местенце, наречено „Капитанската маса“. По това време на годината е тихо, обслужването е добро, а храната — чудесна.

— Звучи прекрасно…

Бе съгласна на всичко, само да избяга от атмосферата, която като мрачен облак обгръщаше „Крос Кийс“. В съзнанието си я свързваше с кошмарната нощ, в която бе умряла Карин. Защо? Не беше сигурна.

„Капитанската маса“ бе малък ресторант с продълговато помещение, където няколко маси бяха красиво подредени за обяд. Пола си помисли, че прилича повече на стая в нечий дом, отколкото на ресторант. Възпитан мъж ги посрещна, заведе ги до маса, от която се виждаше главната улица, подаде им менюто и ги остави.

— Този човек с дългото яке — започна Роузуотър — не беше ли лорд Доулиш? Виждал съм снимките му в списанията.

— Да. Лорд Дейн Доулиш. Милионер. Търговски вериги и оръжеен бизнес.

— Той ти говореше, когато влязох. Спомена за някаква Кати. Ти познаваш ли го?

— Да… — Пола му каза за разговора с него, за необикновената диорама, каза му, че „Кати“ е катамаранът, и му обясни какво представлява. За присъствието на Марлър и Нюмън не спомена нищо, нито пък за поведението на Доулиш.

— А мъжете с него? — попита Роузуотър, когато затвори менюто. — Приличаха ми на шайка грубияни. Кои бяха?

— Двама от тях съм виждала в Гренвил Грейндж. От хората на Доулиш са.

— Сигурно са моряци от екипажа на „Стоманеният лешояд“. Между другото, ще си поръчам печено агнешко. Завчера го опитах, беше много добро.

— За мен същото — тя замълча, усмихна се. — Как така се появи в „Крос Кийс“ в най-подходящия момент?

— Проследих те, когато излезе с онзи човек от хотела — призна си той. — И съвсем не ми харесва. Видях го снощи в бара. Защо непрекъснато носи тъмните си очила?

— Казва, че имал слаби очи, светлината го дразнела. Мисля, че беше много мило от твоя страна да се намесиш и да ме защитиш. И сигурно все още мислиш само за Карин — каза нежно тя. — Затова си още тук, нали? За да хванеш следите на онзи, който го е направил.

— Нещо такова — отвърна той с присъщата си сдържаност.