Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
Закрил с длан светлината от джобното фенерче, Нюмън внимателно оглеждаше почвата преди всяка крачка. Зад него Марлър, известен с това, че винаги разчита само на себе си, послушно поставяше крака си на мястото, от което Нюмън току-що бе вдигнал своя. Влажна, мека почва, от която на места се показваха неголеми камъни. Напредваха бавно и мъчително. Марлър искаше да изкрещи: „За Бога, движи се по-бързо!“, но държеше устата си затворена, въздържан от бавните и методични стъпки на Нюмън.
Марлър често вдигаше глава и обхождаше с поглед дивата пустош наоколо — дива, ако не се смятаха бетонните сгради, които приличаха на бункери. Всичко тънеше в мрак. Никакво движение, никакъв звук. Острата тишина беше тайнствена, тревожна. Намираха се на десетина метра от първата, подобна на морга, сграда. Прозорците й гледаха в мрака като черните лещи на огромен бинокъл. Дали ги наблюдаваха? Дали първият знак, че са попаднали в капан, щеше да бъде дъжд от куршуми?
Нюмън вдигна ръка. Очите на Марлър, свикнали с тъмнината, забелязаха движението и той спря. Нюмън клекна, освети земята пред себе си и я заопипва със свободната си ръка. Не носеше ръкавици — невъзможно е да стреляш с тях. Пръстите му се бяха вкочанили от студа, но продължаваше да ги движи по повърхността на почвата. Марлър клекна зад него.
— Проблеми?
— Сериозни.
— Какво има?
Нюмън внимателно опипа земята вдясно от себе си, разрови обраслите с мъх буци кал. Направи знак на Марлър да се приближи. Застанаха един до друг. Марлър го погледна и видя, че лицето му е мрачно.
— Виж това — прошепна Нюмън.
Бавно движеше фенерчето си. Осветяваше малки туфи трева, от които стърчаха къси метални пръчки. Марлър преброи седем. Показваха се не повече от сантиметър. Металът беше нов. Блестеше на светлината от фенерчето.
— Противопехотни мини — каза кратко Нюмън. — Стъпваш отгоре и ако избухне, оставаш без крак. Или без двата. Копелетата си разбират от работата.
— Е?
— Връщаме се по абсолютно същия път. Нека пак водя аз.
— Можем ли да изчакаме половин минута? Сръчковците от лабораторията ми дадоха някакъв нов фотоапарат, преди да тръгна от Лондон. Инфрачервен обектив с автоматично фокусиране. И с миниатюрни размери. Искам да снимам тези прозорци…
— Какво чакаш? Каза половин минута. Вече броя…
Марлър извади от джоба си малка пластмасова правоъгълна кутийка. Насочи обектива поотделно към всеки прозорец. Бяха му казали, че апаратът работи при всякакво осветление, дори в пълен мрак. Само фиксираш обекта и натискаш копчето. Марлър направи точно това. Засне всеки от прозорците по шест пъти.
— Свършвай по-бързо — предупреди го Нюмън, — изщракванията са силни. Може да са инсталирали звукови сензори. Тази шайка е способна на всякакви дяволски…
— Готово, шефе.
Марлър козирува шеговито и прибра апарата. Обратният път им се стори още по-труден. Нюмън пак светеше пред краката си, но сега, вече видял зловещите мини, проверяваше много по-внимателно почвата. Марлър потисна въздишка на облекчение, когато стигнаха до оградата. Нюмън се прехвърли пръв. Марлър го последва, на върха опря корем в одеялата, пресегна се надолу и издърпа стълбата след себе си. Скочи на земята до Нюмън, вдигна ръка и свали одеялата. Тръгнаха в тишината на нощта към колата, хванали стълбите.
— Не свършихме много работа — рече Нюмън. — Не можем да ги надхитрим.
— Не бързай. Факирите в лабораторията още не са проявили филма.
Прибраха всичко в багажника на волвото. Нюмън, който обичаше да кара, помоли Марлър да седне зад волана.
— Заповядай. Чувствай се като у дома си…
— Слушай!
Някъде зад тях се чу прекъсваш шум от двигател, който се бореше с неравната земя под колелата. Звукът идеше от оградения участък — едва ли превозното средство щеше да вдига такъв адски шум, ако се движеше по асфалта зад тях. Явно напредваше бавно.
— Значи са ни забелязали все пак — каза Марлър.
— Съмнявам се. Преди да се качим, проверихме внимателно колата. Не открихме следи някой да си е играл с двигателя, отдолу нямаше прикрепени бомби. Освен това щяха да ни погнат, докато бяхме вътре. Ще потегля, за да открием място, където да се скрием. Машината ще тръгне насам.
— Защо не в обратна посока?
— Към Ортфорд? Там пътят свършва. Не вярвам…
Нюмън включи на дълги светлини и подмина следващите два завоя. Фаровете опипваха неподвижните дървета. Отби вдясно по един черен път, водещ навътре в гората, обърна колата и спря. От шосето ги скриваха няколко дървета, но те можеха да следят всяко движение по асфалта. Нюмън угаси фаровете и зачака.