Домът на Ордена [Chapterhouse: Dune - bg]

— Не обича клетка.

Вече бе разбрала, че тези създания умеят в определена степен да си служат с думите, но все още нямаше точна представа за обхвата на словния им запас.

— Предполагам, че те държат и гладен. Би ли искал да хапнеш от мен?

— Яде! — казано с подчертан интерес.

— Искам да съм твой дресьор.

— Ти дресьор?

— Щеше ли да ми се подчиняваш, ако бях? — Масивният стол на Кралицата-паяк се появи, издигайки се от мястото, където бе скрит в пода. Още не бе дошла, но се предполагаше, че е чула разговора.

Футарът се бе загледал в Лусила със странно напрегнат поглед.

— Наистина ли дресьорите те държат гладен в клетката?

— Дресьор? — Във въпроса прозвучаха отчетливи модулации.

— Искам да убиеш височайшата почитаема мама.

— Убие Дейма!

— И да я изядеш.

— Дейма отрова — изречено с обезсърчен тон.

Охо! Ето ти капка свежи данни!

— Не е отровна. Месото й е също като моето.

Футарът се доближи до нея, доколкото му позволяваха рамките на клетката. С лявата ръка обърна долната си устна. Появи се червен възпален белег, по всяка вероятност от изгаряне.

— Виждаш? — попита създанието и отпусна ръката си. Чудно как го е сторила. От нея не идваше и най-малък полъх на отрова. Човешка плът плюс дрога на адреналинова база, от която очите ставаха оранжеви при разгневяване и някои други състояния, обяснени от Мурбела… Както и усещане за абсолютно превъзходство.

Докъде впрочем се простираха възможностите на футара да разбира същността на задаваните въпроси?

— Беше ли горчива отровата?

Съществото направи гримаса и се изплю.

Действие, по-бързо и по-силно от думите.

— Мразиш ли Дейма?

Оголени кучешки зъби.

— Страхуваш ли се от нея?

Усмивка.

— Тогава защо не я убиеш?

— Ти не дресьор.

На него му трябва команда за убиване от дресьор!

Височайшата почитаема мама влезе и се отпусна на стола си. Лусила извиси приветлив и дори весел глас:

— Добро утро, Дейма.

— Не съм ти разрешила да ме наричаш така. — Изречено с нисък тембър и първи оранжеви петънца в очите.

— Футарът и аз се поразговорихме.

— Знам — с още оранжево в погледа. — И ако си успяла да го повредиш…

— Но, Дейма…

— Недей да използваш това име! — Изкрещяно със скок от стола и пламтящи оранжеви очи.

— Седни си — спокойно каза Лусила. — Така не се води разпит. — Всяка нейна дума бе пропита със сарказъм, който понякога е опасно оръжие. — Вчера поиска да продължим разговора на политическа тема, нали?

— Откъде знаеш колко време е минало? — Изречено с неохотно отпускане обратно в стола й и с още пламтящи очи.

— Всички в „Бин Джезърит“ то умеят. Трябва ни малко адаптация и започваме да усещаме ритъма на която и да е планета.

— Странно умение.

— Всеки го може. Само трябва предварително да му е въведена определена чувствителност.

— Мога ли аз да се науча? — изречено с угасващо оранжево.

— Казах: всеки. Все още си човек, нали?

На този въпрос досега нямаше окончателен отговор.

— Защо твърдиш, че вас, вещиците, никой не ви управлява? Иска да смени темата. Уменията ни я тревожат.

— Не съм го казвала. Но ние наистина нямаме обичайния тип управление.

— Дори и кодекс, задължителен за обществото ви, така ли?

— Не съществува обществен кодекс, отговарящ на всички потребности. Престъпление в едно общество може да бъде морално изискване в друга социална среда.

— Хората винаги имат някаква форма на управление — оранжевите петънца напълно изчезнаха. Защо пък толкова я интересува?

— Те имат нужда от политика. Обясних ти го вчера. Политика, тоест изкуството да изглеждащ искрен и открит докрай, прикривайки колкото можеш повече.

— Значи вие, вещиците, не говорите истината.

— Не съм го казвала. Просто за нашите сестри думата „политика“ звучи като предупреждение.

— Аз обаче не ти вярвам. Човешките същества винаги създават някаква форма на…

— Съгласие ли?

— Дума, удобна като всяка друга.

Явно я дразни.

Тъй като и Лусила замълча, височайшата почитаема мама се наведе напред и повтори:

— Не казвате истината!

— Нямам ли право да крия от теб нещата, които могат да ви помогнат да ни победите?

Сочно парченце за стръв.

— И аз помислих същото! — Признание, съпроводено с облягане назад и доволен израз.

— Според вас етажите на властта са винаги готови за попълване, а не виждате какво означава това за моето Сестринство.

— О, кажи ми го, моля те!

Непохватна и в сарказма си.