Призрака на Ляно Естакадо

Вещата ръка на негърката му бе помагала навсякъде. Днес това не й се случваше за пръв път. Сега тя се обади:

— Едва масса Фокс са тук и вече отново в опасност. Какво стане със стара нещастна Сана, ако някой път застрелят масса Фокс и той не върне?

— Ще се върна. Сана — успокои я той. — Животът ми е под закрилата на всевишния. Ако не беше така, отдавна вече да не бях жив — повярвай ми!

— Но Сана все тъй съвсем сама! Съвсем никой тук с кого тя приказва освен кон и папагали, и снимка на малък Боб.

— Е, може би този път, като се завърна, ще ти доведа компания. Ще се срещна с такива мъже, на които с удоволствие ще покажа дома си, въпреки че досега съм го пазил в пълна тайна. Сред тях има и един негър на име Боб, също като твоето darling-boy77.

— Негър Боб? О, Исусе, Исусе! А дали той имат майка, коя се казва Сузана, но й викат Сана?

— Не знам.

— Не продаден ли той от Тенеси за Кентъки?

— Не съм го питал.

— А може в края на краища той мой малко момче?

— Защо пък си мислиш, че тъкмо този Боб е твоят! Хич не си въобразявай подобни неща! Но както вече казах, може би ще ти го доведа и тогава ще можеш сама да говориш с него. Довиждане, Сана. Грижи се добре за врания жребец!

— Довиждане, масса! О, Исусе, Исусе, ето Сана пак сама! Доведе негър Боб, доведе!

Той й кимна дружелюбно и после поведе конския керван, с който бързо изчезна между дърветата.

Блатните кипариси, боровете и тополите край езерцето бяха стари дървета. Обаче бадемите и лавровите дръвчета бяха садени от Блъди Фокс, също както и горичката от кестени и портокалови дървета, през която сега яздеше. След нея последва пояс от гъсти бързорастящи храсталаци, който имаше задачата да препречва пътя на пясъците и вятъра към малкия оазис. Младият човек бе прокарал тесни канали от езерото до пояса от храсти, за да ги напоява, а там, където вече влагата не достигаше, почти изведнъж започваха да растат пълзящи кактуси и най-сетне следваха голите пясъци на Ляно.

Тук, където вече можеше да се язди с необходимата бързина, Фокс подкара „тропата“ в галоп и скоро конете изчезнаха в далечината…

По обед на същия ден на около половин ден път на северозапад от обвитата в пасифлора къщичка една доста голяма група конници се движеше през Ляно Естакадо в североизточна посока. Начело яздеше Винету с вожда на команчите, а след тях беше Ловеца на мечки със сина си Мартин. После един до друг следваха Новолунието, Портър, Блънт и Фолсър, а накрая шествието се завършваше от воините на команчите.

Яздеха мълчаливо. Белите ловци и воините на команчите се оглеждаха търсещо наляво и надясно или пък погледите им изпитателно се плъзгаха по ширналите се пред тях пясъци. Но най-често очите им бяха отправени към двамата предводители и особено към Винету, който бе възседнал коня си така, че беше увиснал от едната му страна ниско над земята и можеше подробно да оглежда дирята, която следваха. А това бе следата на двамата братя Пелехо, с чиято помощ се надяваха да се доберат до Убиващата вода.