Призрака на Ляно Естакадо

Тя забърза към къщицата, но още не я беше достигнала, когато ездачът се появи между дърветата. Той изглеждаше бледен и изтощен. Конят му бе запотен и от умора чак се препъваше. Несъмнено и двамата бяха извънредно много съсипани.

— Welcome, масса! — посрещна го старата жена. — Сана веднага донесе храна. Сана бързо направи!

— Не, Сана — спря я той с движение на ръката си и скочи от седлото. — Напълни всички мехове! Това е най-необходимото, което трябва да се направи в момента.

— Защо мехове? За кого? Защо масса Фокс да не ядат? Той сигур имат много голям глад!

— Наистина съм страшно гладен. Обаче сам ще си взема каквото ми е необходимо. Ти няма да имаш време за това. Трябва да напълниш меховете, с които после аз незабавно отново тръгвам на път.

— Исусе, Исусе! Пак ли отива? Защо все оставя сама стара Сана сред голям широк Естакадо?

— Защото иначе цял керван от чуждестранни преселници неизбежно ще загине от жажда. Тези хора са заблудени от Лешоядите.

— Защо масса Фокс не ги водил?

— Не успях да се добера до тях, понеже наоколо кръжаха толкова много Лешояди, че не можех да рискувам да се приближа.

— Значи Лешояди убият нещастни добри преселници!

— Няма. От север идват храбри и силни ловци, на чиято помощ разчитам със сигурност. Но каква полза от помощта им, ако няма вода! Хората ще загинат от жажда дори и ако бъдат освободени от ноктите на Лешоядите. И тъй, вода, вода, вода, Сана, и то бързо! Всичките коне ще натоваря с мехове. Принуден съм да оставя тук само врания жребец. Твърде много е изтощен.

Фокс отиде до къщичката и влезе през вратата, почти изцяло обрасла от пасифлората. Постройката се състоеше от едно-единствено помещение. Четирите стени бяха изплетени от тръстика и замазани с меката тиня на малкото езеро, а покривът бе направен от дълги сухи бамбукови стебла. Над иззиданото от глина огнище зееше широкият отвор на комина, а под него висеше железен котел. На всяка една от другите три стени имаше по едно малко прозорче, пред което вейките и филизите бяха разчистени.

Под тавана бяха провесени късове опушено месо, а по стените се виждаха всички видове оръжия, употребявани в Запада. Подът бе покрит с кожи. Двете легла бяха направени от забити в земята колове, на които с помощта на ремъци бяха опънати мечи кожи. Най-забележителното украшение на стаята представляваше рунтавата кожа на бял бизон, на която беше оставен и черепът. Тя висеше срещу вратата, а от двете й страни в стената бяха забити може би повече от двадесет ножа, по чиито дървени или рогови дръжки личаха най-различни гравирани знаци.

Маса, два стола и подвижна стълба, достигаща до покрива, допълваха цялата покъщнина на пасифлорената къщица.

Блъди Фокс се приближи до бизоновата кожа, прекара длан по нея отгоре надолу и промълви:

— Маската на Призрака, а край нея ножовете на убийците, паднали пронизани от неговия куршум — вече са двадесет и шест. Но кога ще намеря онзи, който е заслужил смъртта много повече от всички тях? Може би никога! Pshaw, все още имам надежда, понеже обикновено нечистата съвест непрекъснато подтиква злодеите да се връщат на местопрестъплението. Сега трябва да хапна нещо, а после за кратко време да си отпочина.