Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Брентууд, Калифорния
Неделя, 2 април
— Ще ви бъде забавно — обърна се Ник към двете си дъщери, когато спря пред къщата на Рейвън.
Саманта и Мелъди с удоволствие приеха странното хрумване на баща си да ги докара с камиона. Ник им бе разказал само истини за Рейвън: как се бяха запознали; как бе засадил с цветя градината й; какво работеше тя; за пътуването си с нея до Чикаго по случай петнадесетгодишнината от нейния гимназиален випуск и за това, че ги канеше всички на вечеря в дома си.
Скри обаче от децата си, че за Рейвън той е само градинар, а не изпълнителен директор на „Идън Ентърпрайзис“. Нямаше намерение да ги намесва в своите сценарии, макар и с риск по време на вечерята истината да излезе наяве. Ник, все пак, почти не се страхуваше от подобно развитие на нещата. Неговите дъщери рядко говореха за пари, маркови стоки или скъпи ресторанти. Тези теми ги вълнуваха толкова, колкото и дали се возят в камион или в кола.
Всъщност Саманта и Мелъди предпочитаха камиона. Харесваха им стърчишката, друсането и най-вече големината на кабината, което им позволяваше и двете да се сместят отпред до баща си.
И ето сега, когато и тримата седяха отпред, Ник весело съобщи — не за пръв път — че ги очаква забавна вечер. По-малката дъщеря посрещна предупреждението с присъщия си естествен ентусиазъм, а по-голямата — естествено — с недоволство.
— Наистина ще бъде забавно, Сам — пошегува се нежно с нея Ник.
Саманта трудно можеше да остане дълго навъсена в присъствието на баща си. И двамата го знаеха. Но дори и когато очите й заблестяха игриво, Ник продължи да се притеснява от нейната реакция пред домакинята.
Всъщност той бе предупредил Рейвън за възможността момичето да остане мълчаливо през цялата вечер, но тя го бе успокоила, че напълно разбирала нейните притеснения.
Рейвън бе подготвена за мълчаливата Саманта, точно както бе подготвена да посрещне гостите си в шест. Но когато отвори вратата, изглеждаше силно раздразнена.
— Да не сме подранили?
— Не. Идвате точно навреме. Моля, влизайте.
Рейвън въведе с усмивка зяпналите я изпитателно момичета, но само едната от тях й се усмихна в отговор.
— Добре дошли. Аз съм Рейвън.
— А аз съм Мелъди.
— Здравей, Мелъди.
Деветгодишната дъщеря наистина се оказа изключително лъчезарно дете. Сините й очи грееха в неподправена слънчева усмивка. Дори червената й коса с пищни непослушни къдрици блестеше като огън. Трудно можеше да се устои на това щастливо лице и магията на излъчваната от него радост. Рейвън обаче трябваше скоро да загърби малкото слънчице и да се обърне към другата дъщеря на Ник.
„Би могла да бъде моя.“
Рейвън бе поразена от огромната прилика между самата себе си и Саманта. И тя не се изразяваше само в гарвановочерната коса и тъмносините очи. Някога, когато беше на дванадесет години, тя имаше същото сериозно изражение, което сякаш казваше, че никак не е лесно да живееш в свят, пълен с толкова много хора, готови да разбият сърцето ти.
Изпитваше силно желание да прегърне девойката, да я увери, че няма да я нарани, но вместо това само й се усмихна и я поздрави.
— А ти трябва да си Саманта. Радвам се да се запозная с теб.
— Здравейте.
Рейвън усети, че вместо да се поуспокои от непринуденото посрещане, момичето сякаш стана още по-притеснено и по-подозрително.
— И така, Рейвън — намеси се Ник, — какво е станало?
Тя си бе обещала да обясни с чувство за хумор случилото се и да го поднесе на момичетата като анекдот, но не можа да прикрие гнева и разочарованието си.
— Изпуснах печеното.
— Съжалявам.
Ник добре знаеше колко се притесняваше тя за тази вечеря, колко й се искаше да сервира нещо, което дъщерите му наистина щяха да харесат. Затова и бе отказала неколкократните му предложения да излязат някъде навън.
— И то се пръсна?
— Всъщност тавичката се оказа доста здрава. — Тя се усмихна горчиво. — Но печеното, за съжаление, наистина се изсипа.
— Навсякъде по чистия под на твоята кухня? Бих казал, че още може да се яде.
Подът на Рейвън наистина блестеше, а тя бе събрала, измила и поставила храната в съд за микровълновата фурна.
— Да, яденето ще може да се яде, но няма да го сервирам сега — заяви тя и се обърна към най-важните си гости: — И така, момичета, не е много приятно, но си мислех… дали да не поръчаме пица?
— Обожаваме пица! — изстреля въодушевено Мелъди.
Рейвън се усмихна с благодарност на малкото състрадателно девойче, което се опитваше да я успокои.
— Наистина ли? Добре. Тогава е решено.