Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
— Влез, моля те — каза тя, когато колата спря плавно пред дома й.
Елиът кимна решително, сякаш искаше да покаже, че е възнамерявал да направи точно това, за да сподели натрапчивите си мисли.
— Държа да знаеш, че се срещнахме случайно — започна Керълайн веднага след като съблякоха подгизналите си от дъжда шлифери и влязоха във всекидневната.
Той застана до прозореца и се загледа навън. Съзерцаваше издигащата се величаво към небето сграда на „Спейс Нийдъл“ и… си мислеше за породилото се на светлината на свещите желание, което се бе оказало само още един неосъществим блян.
— Мартин наистина настояваше аз да те убедя да се захванеш с политика. Поради тази причина бях гледала двадесетминутното предаване по канал 20/20 и затова знаех кой си. Но аз му отказах още преди да те срещна. Ето защо той беше така изненадан да ни види заедно. Моля те, повярвай ми, повярвай ми, че не съм те използвала. Никога не бих го направила.
Лоурънс се извърна рязко и тя срещна едно лице с непознато досега изражение. Очите му гледаха с буреносен поглед, вкаменените черти издаваха решителност и безкомпромисност, а когато накрая той заговори, гласът му бе далечен и леденостуден:
— Да ме използваш? — запита той със саркастична усмивка, прикривана досега също като нежността, с която й говореше в късните нощи. — Ти не ме използваш, Керълайн. Нямам какво да ти дам. Нямам нито едно проклето нещо, което би послужило някому. Аз съм използвачът, Керълайн. Аз съм този, който те използваше.
— Това не е вярно!
— Вярно е. Ти даваше, а аз вземах, макар и през цялото време да знаех колко егоистично постъпвам. Но — гласът му омекна — имаш ли някаква представа колко хубави бяха за мен нашите разговори?
— Да, имам — отговори тя с избликнала нежност. — Имам, защото и за мен беше така.
Той сякаш чу думите й и дори в очите му просветнаха пламъчетата на неговата страст. Но всичко продължи само миг и погледът му отново потъмня.
— Аз съм празен, Керълайн. Знаеш го, и знаеш защо. Ти ме изпълваше с твоето щастие, ентусиазъм, радост и аз ти позволявах да го правиш.
Тя пламенно реагира:
— На тръгване от ресторанта, преди да налетим на Мартин, имах усещането за нещо повече, което… и двамата желаехме.
— Но Мартин ме накара да си припомня кой съм. Моето истинско аз не е мъжът, в който се превръщам с тебе. Заради тебе.
— Не виждам нищо лошо в мъжа, който е с мене.
— Освен, че той не е истински. Това е само една празна черупка, запълнена от тебе.
— Грешиш! Ти си внимателен, ласкава и раним, и… това няма нищо общо с мене.
— Има. Вниманието й нежността са просто отражение на същите тези твои качества. Повярвай ми, Керълайн. Познавам се достатъчно добре.
Да, той се опитваше да се сбогува с нея. Вярваше искрено, че няма какво да й предложи. Щеше да си отиде без никога повече да се завърне. Колкото повече осъзнаваше това, толкова по-ясно й ставаше какво всъщност означава да изгубиш някой, когото наистина обичаш. Вече усещаше настъпващите празнота и самота, макар и несравними с изпитаното и преживяното от него през всичките онези години от живота му.
Той се запъти към гардероба, за да вземе палтото си.
— Лоурънс, моля те!
Отчаяният й вик го спря и той се обърна изплашено към нея.
— Моля те, не си отивай! Ако с мене се чувстваш по-малко самотен, по-малко празен, тогава…
— С теб се чувствам прекрасно, Керълайн — потвърди той. — Прекрасно.
— Но същото усещам и аз…
— О, Керълайн — прошепна той с глас, в който се бореха страстта и отчаянието. — Не искам да те нараня.
„Как би могъл да го направиш?“ — питаше го безмълвно тя, въпреки че знаеше отговора. Не, имаше един начин да я нарани. Много отдавна бе отдал сърцето си на Клер — жената, заради която бе успял да оцелее цели седем години на заточение. Жената, пред която дори след нейната смърт се бе заклел да открие тяхната изчезнала дъщеря.
Керълайн знаеше, че може да бъде наранена. И все пак тя се приближи към него и смело потърси неговите измъчени и молещи очи.
— Не се страхувам, че ще ме нараниш Лоурънс. Ужасявам се от това, че би могъл да си отидеш и никога вече да не се завърнеш. Моля те, не прави това. Остани, моля те… при мен.
— О, Керълайн… — Той зарови силната си ръка в нейната лъскава, гъста коса и за пръв път целуна леко отворените й в трепетно очакване устни.
Нежната целувка и ласкавите пръсти пробудиха в нея непознати досега, прекрасни чувства: желание, страст, потребност. За пръв път в живота си тя получаваше възможност да осъзнае наистина техния смисъл.
„О, любими, как жадувах за твоето докосване.“