Кристално сърце
- Автор: Дейвис Маги
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андреа Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристално сърце». Краткое содержание книги:
Бертилда продължаваше да седи така, както я беше оставил. Скрита зад високите храсти на брега на реката. Беше си съблякла палтото и го беше окачила на едно дърво, сега сушеше на слънцето дългата си коса. Уолтър я погледа известно време, преди да скочи от коня. За него тя беше най-красивата жена на света.
Тя го видя и му се усмихна. Небесносинята й рокля още беше влажна, прилепнала към тялото, тя очертаваше прекрасните му младежки форми.
Уолтър седна до нея. Неспособен нищо да й каже, само й подаде хляба и сиренето.
Тя се наведе напред, извади ножа от ножницата на колана му и почна да реже хляба. Лекото докосване на ръката й до неговите гърди силно го възбуди.
Уолтър я прегърна с ръка. Всъщност още не можеше да повярва, че тя наистина седи тук, до него. Когато разбра, че са я отвели при краля, беше отчаян, правеше планове, отхвърляше ги и продължаваше да мисли, та дано намери някакво приемливо решение. Беше чувал, че Хенри никога не е малтретирал жена и това го успокояваше все пак поне донякъде. Но не можеше, разбира се, да не се измъчва, като си я представяше в обятията на краля — първия мъж, комуто тя се е отдала. Изпита адски мъки, докато не я сложи най-сетне на седлото пред себе си.
Какво ще стане после — за това не беше мислил. В този миг за него най-важното беше да я отвлече, за да принадлежи само на него.
— Бертилда — прошепна той в косата й.
Дори ако това му струва живота, тази жена заслужаваше да умре за нея.
Тя обърна към него върха на ножа и той набоде на него парче сирене. Желанието й явно бе той да си отвори устата. Направи го почти несъзнателно и я погледна проникновено в сините очи. Близостта й така го объркваше, че сега дъвчеше равнодушно сиренето, а после го глътна и ако го бяха попитали дали е вкусно, едва ли би могъл да отговори.
Всъщност имаше да й казва толкова неща, но подходящите думи просто не му идваха на ум.
Изведнъж видя ръцете й на катарамата на неговия колан. Откопча я, отметна се назад и задърпа доспехите му. За няколко секунди държанието й го изненада, но после разбра, че тя всъщност има право. Той наистина трябваше да смъкне мокрите си дрехи и да ги окачи да се сушат. При всяко движение коравите доспехи натискаха ватираната му горна дреха. Можеше да види вадичките, които се стичаха от нея.
Затова той й позволи да му помогне да се освободи най-напред от доспехите, а после и от дрехата под тях. Мокрите ботуши доста я затрудниха. Едва след като седна срещу него и опря стъпала в неговите, успя да ги събуе един след друг.
Той копнееше да я докосне, да я притисне към себе си, но когато се опита да я прегърне, тя се възпротиви и му попречи като му пъхна отново хляб и сирене в устата.
— Бертилда — прошепна той.
Как щеше да се разбира се нея? Тя не говореше неговия език, нито той нейния.
Тя го бутна и той падна по гръб в тревата.
— Аз остана при теб — прошепна тя и се наведе над него.
Само четири думи, но те изразяваха всичко, което тя изпитваше. Благодарност и доверие. Не бяха ли най-хубавият подарък, който можеше да му направи?
Той я привлече надолу към себе си и я целуна. Целувка, нежна като летния ветрец, който разлюляваше леко високите треви.
— Кажи, че ми принадлежиш, Бертилда. Кажи ми, че вече не искаш да си бегинка, скъпа.
Нямаше връщане назад към предишния живот, нито за нея, нето за него. Той щеше да я отведе в Нормандия и ако има късмет, баща му щеше да му позволи да се ожени за това чудесно момиче.
Бертилда се усмихна. Дългата й коса беше паднала върху лицето й и обрамчваше сияещите й очи. От тази хубост за малко да му спре дъхът.
— Може един ден аз отново бегинка. Ако ти мъртъв. Ако аз вдовица… но сега… сега оставам при теб — прошепна тя, сложила ръка върху болезнената издутина между неговите бедра.
— Бертилда… — простена Уолтър.
Нежното погалване на ръката й направо го влуди. Това момиче разбираше ли изобщо какво прави? Той я погледна в очите, който святкаха възбудено. Усети устните й върху своите. Беше на седмото небе.
Странно, можа да си помисли само, та тя съвсем не е скромна.
— Аз остана при теб — прошепна тя, сложила глава на голия му корем. — Аз тебе прави щастлив. Както твой крал ми показал.
Парчето пергамент издаваше лек дъх на парфюм, когато Емелин го сложи на работната маса, изглади го внимателно с пръсти и се взря в рисунката, направена лично от кралицата, която по нареждане на Бекет една придворна дама беше донесла тайно от шатрата на Елинор.