Принц на драконите
- Автор: Роун Мелани
- Серия: dragon prince #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мина Цонева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принц на драконите». Краткое содержание книги:
— Убеден съм, че сте си взели поука — рече той. — Хайде да слизаме, тръгвайте.
Четиримата се спуснаха по ронливите камъни доста по-бързо, отколкото се бяха изкатерили, и когато стигнаха долу, Чейнал вече ги чакаше. Той грабна по едно момченце във всяка ръка, притисна близнаците към мощната си гръд така силно, че им изкара въздуха, нарече ги неуправляеми малки чудовища, заслужаващи бои с камшик, и после пак ги прегърна плътно, затворил очи и мълвящ нечути звуци на благодарствена молитва.
Роан наблюдаваше миг-два тази картина. После потърси с очи Шонед. Видя, че тя е тръгнала обратно нагоре по пътеката, и се затича да я настигне:
— Къде отиваш?
— Ти си изтърва меча, отивам да ти го прибера.
Роан с изненада опипа празната си ножница:
— Мътните ме взели! Даже не бях забелязал. Не, Шонед, остави; аз ще отида. Ти не се числиш към слугите ми — добави той, като подчерта с многозначителна усмивка отрицанието.
В очите й грейна изчезнал допреди малко лъч:
— Ти ми обеща, че ще останем сами, но не знаех, че ще са нужни толкова усилия за това!
— Добре — подсмя се той — имаш право; само че сега пусни мен отпред: горе може и да са останали още някои от новото люпило.
Роан застана отпред и поведе спътницата си. Мускулите му неохотно се подчиняваха на повторното нареждане да изкачат плъзгавата пътека, и когато стигнаха скалната издатина, младежът внимателно надникна през нея, за да се увери, че никакви белези не издават присъствието на дракони. Така и беше. Той се изтегли нагоре и се обърна, за да помогне на Шонед, но тя вече бе редом с него — триеше изцапаните си длани и оглеждаше канарите наоколо. Поклати глава и отбеляза:
— Цяло чудо е, че никой от нас не падна долу. Искаш ли светлина?
Без да дочака отговора му, тя призова малък пламък в самото гърло на пещерата. Роан се усмихна — Шонед бе отгатнала истинската му подбуда да се изкачи пак дотук, и може би дори споделяше страстта му към проучвания. Той се взря в полумрака, но с изключение на черупките от яйца, не откри никакви доказателства, че тук е имало дракони.
— Нима е бил само един? — почуди се Шонед. — Ами другите зародиши?
— Ела навътре и ще ти покажа. — Малкото пламъче осветяваше пътя им и скоро двамата се отзоваха в средата на пещерата: неравните скални стени с причудлив релеф се сливаха в свод високо над главите им. — Зародишите трябва да са били около дванадесет, но само един от всички е бил достатъчно силен да оцелее.
— Нима… — Шонед не довърши въпроса си, защото при вида на купчинки оглозгани кости и петна засъхнала кръв в гърлото й се образува буца. Тя преглътна тежко и поде пак: — Искаш да кажеш, че онзи, когото видяхме, е останал жив, защото…
— Да, точно така. Необичайно е от люпилото да оцелее само един, но предполагам, че нашият познат е бил съвсем безмилостен. — Роан сви леко рамене и посочи с носа на ботуша си към една яйчна черупка: — Както виждаш, не се различават много от нас. Само дето ние изчакваме да пораснем, за да започнем да се избиваме взаимно. А и се изяждаме едни други, като помислиш, съвсем като тези твари…
— Благодаря, предпочитам да не мисля за това. Да направя ли по-светло?
— Ако обичаш.
Пламъкът се разгоря буйно и двамата можаха да видят и грапавите камъни по стените, и високия свод, и въобще цялата пещера — достатъчно просторна, за да приюти женската и другаря й. Роан прокара пръст по скалите:
— Някога, преди векове, тук е течала река. Тя първа е издълбала мекия още камък, но и драконите са допринесли немалко след нея. Виждаш ли белезите от ноктите им? — той посочи следите от лапи, които бяха копали, ровили и направили пещерата дълбока. — Отпадъчната пръст и скални отломки се използват за зазиждане на отворите през размножителния период.
— И после малките ги пробиват. Първите излюпени свършват повечето и по-тежка работа, която ги изтощава и прави съвсем лесна плячка за следващите.
— Много добре, Шонед. От теб ще стане пустинен дракон. — Роан приклекна, загреба шепа пясък и я преся през пръстите си. Пясъкът засия в лъчите на фарадския огън.
— Не е ли красиво? — промълви Шонед.
— Дай ми манерката си — рече внезапно той. Тя му я даде, а той издърпа запушалката й със зъби, изля вода в шепата си и я разтърка с пръсти в пясъка. Отми част от него и на дланта му останаха няколко блещукащи зрънца. Роан леко възкликна, изпразни манерката от съдържанието й и започна да сипва пясък през тясното й гърло. Озадачена, Шонед попита: