Господарката на езерото (том 2)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-469-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 2)». Краткое содержание книги:
— За Цири няма неизпълними неща — стисна устни Гералт.
— Чак пък…
— Това изобщо не е онази девойка, която познаваше — прекъсна го Гералт. — Не е същата.
Лютичето мълча дълго време.
— Имам странното усещане…
— Млъкни. Не казвай нищо. Много те моля.
Месец май свърши. Наближаваше новолуние, лунният сърп вече беше съвсем тънък. Яздеха към открояващите се на хоризонта планини.
Пейзажът беше типично следвоенен. Тук-таме сред полетата се виждаха могили и гробове, в буйната есенна трева се белееха черепи и скелети. От клоните на крайпътните дървета висяха обесени, по пътищата, в очакване на гладна смърт, седяха просяци. На края на горите, в очакване просяците да отслабнат, стояха вълци.
Виждаха се обгорени места, където не растеше трева — там бяха бушували пожари.
Строяха се наново села, от които бяха останали само обгорени руини, недалеч от развалините се виждаха жени, разбиващи спечената земя с мотики. Препъвайки се, някои теглеха брани и плугове, а хамутите се врязваха в мършавите им рамене. Децата ловяха дъждовни червеи в изораните бразди.
— Имам неясното усещане — каза Лютичето, — че тук нещо не е както трябва. Че нещо не достига… Ти нямаш ли такова впечатление, Гералт?
— А?
— Че нещо тук не е нормално?
— Тук нищо не е нормално, Лютиче. Нищо.
През нощта, топла, черна и безветрена, осветена от далечни припламвания на мълнии и изпълнена с неспокойното боботене на гръмотевиците, отпочиващите Гералт и Лютичето забелязаха как хоризонтът на запад се оцветява от червеното зарево на пожар. Не беше далеч — полъхналият вятър донесе миризмата на дим. Донесе и откъслечни звуци. Те чуваха — макар че не искаха да чуват — виковете на убивани хора, писъците на жени, наглия и тържествуващ вой на бандитите.
Лютичето мълчеше и постоянно поглеждаше тревожно Гералт.
Но вещерът дори не трепна и не обърна глава. А лицето му беше като от бронз.
На сутринта продължиха нататък. Дори не погледнаха вдигащия се над гората стълб дим.
А после се натъкнаха на колона преселници.
Колоната беше дълга. Вървяха бавно. Носеха малки вързопчета. Крачеха в пълна тишина. Мъже, юноши, жени, деца. Пристъпваха, без да плачат, без да се вайкат. Без викове, без отчаяни ридания.
Виковете и отчаянието бяха в очите им. Пустите очи на онеправдани хора. Ограбени, бити, прогонени.
— Кои са тези? — Лютичето не се впечатли от враждебността в очите на съпровождащия колоната офицер. — Кого прогонвате?
— Нилфгардци — отговори от височината на седлото си офицерът, румен младеж, най-много на осемнайсет. — Нилфгардски заселници — плъзнали са из земята ни като хлебарки. Така че ние ги чистим като хлебарки. Така е решено в Цинтра и е записано в мирния договор.
Той се наведе и се изплю.
— А аз — продължи той, гледайки предизвикателно Лютичето и вещера, — ако зависеше от мен, нямаше да ги пусна живи оттук, подлеците.
— А аз — обади се провлачено подофицерът с прошарени мустаци, хвърляйки към началника си поглед, явно лишен от уважение, — ако зависеше от мен, щях да ги оставя на спокойствие във фермите им. — Нямаше да гоня от страната добри земевладелци. Щях да се радвам, че стопанствата им процъфтяват. И че има какво да се яде.
— Тъп сте като галош, сержанте — промърмори офицерът. — Та това са нилфгардци! Друг език, друга култура, друга кръв. Да се радваме на стопанството им, и да отглеждаме змия в пазвата си? Предатели, готови да ни забият нож в гърба? Сигурно си мислите, че вече ще сме в мир с Черните за вечни времена? Не, нека да си ходят откъдето са дошли… Хей, войнико! Един там има количка. Вземи му я, живо!
Заповедта беше изпълнена усърдно. С помощта не само на тоягата и на юмруците, но и на шутове.
Лютичето се изкашля.
— А на вас това може би не ви харесва? — Младият офицер го измери с поглед. — Може би вие сте нилфгардец?
— Да не дават боговете — преглътна Лютичето.
Много от минаващите покрай тях машинално движещи се жени и деца бяха с разкъсани дрехи, с подпухнали и насинени лица, с покрити със засъхнали струи кръв бедра и хълбоци. На мнозина им се налагаше да ги придържат, за да могат да ходят. Лютичето погледна Гералт и му стана страшно.
— Време ни е да тръгваме — измънка той. — Всичко хубаво, господа войници.
Офицерът дори не обърна глава, увлечен от наблюдението си дали някой от преселниците не носи повече багаж, отколкото е позволено според цинтрийския мир.