Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3
- Автор: Ларссон Стиг
- Серия: Милениум #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3». Краткое содержание книги:
Какво се върти в главата на Микаел Блумквист, Аника Джанини горе-долу разбираше. Но затова пък какво ставаше в тази на Лисбет Саландер, нямаше ни най-малка представа. Понякога ѝ се струваше, че там просто няма нищо.
От Микаел бе научила, че Лисбет Саландер може да бъде притворна и крайно резервирана към обкръжението си. Преди да я срещне, Аника вярваше, че това ще е преходен стадий и че е въпрос на време да спечели доверието ѝ.
Но установи, че след едномесечни разговори, без да се броят първите две седмици, отишли на вятъра, защото Лисбет нямаше сили да разговаря, диалогът в по-голямата си част бе едностранен.
Аника забеляза също, че Лисбет Саландер от време на време изпада в дълбока депресия и не проявява никакъв интерес към своето положение и бъдеще. Изглеждаше така, сякаш Лисбет Саландер просто не разбираше или не ѝ пукаше, че единствената възможност на Аника да ѝ осигури наистина добра защита зависи от достъпа ѝ до всички факти. Не можеше да работи в пълен мрак.
Лисбет Саландер бе вкисната и немногословна. Правеше дълги паузи, често въобще не отговаряше, а понякога отговаряше на въпрос, зададен от Аника преди няколко дни. По време на полицейските разпити Лисбет седеше абсолютно мълчалива в леглото си, загледана право пред себе си. С едно изключение, тя така и не размени и дума с полицаите. Изключението беше в случаите, когато криминалният инспектор Маркус Ерландер ѝ задаваше въпроси, свързани с Роналд Ниедерман. Тогава тя го поглеждаше и точно отговаряше на всеки въпрос. Щом той сменеше темата, тя загубваше интерес и се втренчваше пред себе си.
Аника бе подготвена, че Лисбет няма да каже нищо на полицията, тъй като по принцип не разговаряше с властите. Което в този случай бе за добро. Въпреки че формално Аника често призоваваше клиентката си да отговаря на въпросите на полицията, тя дълбоко в себе си бе много доволна от пълното ѝ мълчание.
По една проста причина – мълчанието ѝ бе последователно. Не съдържаше никакви лъжи, с които да е принудена да се бори, и никакви противоречиви изявления, които биха прозвучали зле в съда.
Но дори да бе подготвена за това мълчание, Аника все пак се изненадваше, че е толкова ненакърнимо. Когато бяха сами, питаше Лисбет защо почти демонстративно отказва да говори с полицията.
– Ще изкривят всичко, което кажа, и ще го използват против мен.
– Но ако не се обясниш, ще те осъдят.
– Така да бъде. Не аз причиних тази каша. Ако искат да ме осъдят, проблемът не е мой.
На Аника Лисбет Саландер постепенно разказа почти всичко, случило се в Сталархолмен, макар понякога да трябваше думите да се теглят с ченгел от устата ѝ. Всичко освен едно. Не обясни как така Маге Лундин бе получил куршум в крака си. Колкото и Аника да питаше и да мрънкаше, Лисбет Саландер само невъзмутимо я гледаше и се усмихваше накриво.
Разказа какво се бе случило в Госеберя. Но не и защо е проследила баща си. Дали бе отишла там, за да го убие, както твърдеше прокурорът, или за да го убеди в нещо? Юридически погледнато, разликата бе от небето до земята.
Когато Аника подхвана темата за бившия ѝ настойник, адвокат Нилс Бюрман, Лисбет стана още по-неразговорлива. Обикновеният ѝ отговор беше, че не тя го е застреляла и че това не влиза в обвиненията срещу нея.
И когато Аника заговори за основния болт в цялостния развой на събитията – ролята на доктор Телебориан през 1991 година, Лисбет се преобрази в олицетворение на пълното мълчание.
Това няма да издържи, реши Аника. Ако Лисбет ми няма пълно доверие, ще изгубим делото. Трябва да говоря с Микаел.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕДНА на ръба на леглото и погледна през прозореца. Можеше да види фасадата от другата страна на паркинга. Седеше неподвижна, в пълен покой, повече от час, след като Аника Джанини се изправи и гневно затръшна вратата след себе си. Пак я болеше главата, но леко и някак отдалече. Затова пък настроението ѝ беше лошо.
Аника Джанини я дразнеше. От практична гледна точка разбираше защо адвокатката непрекъснато иска подробности от миналото ѝ. Чисто рационално разбираше защо на Аника ѝ трябват всички факти. Но нямаше ни най-малко желание да говори за своите чувства или действия. Смяташе, че животът ѝ си е нейна лична работа.
Не беше нейна грешка, че баща ѝ е бил патологично болен садист и убиец. Не беше нейна грешка, че брат ѝ е масов убиец. А и слава Богу, никой не знаеше, че е неин брат, иначе този факт с най-голяма вероятност щеше да натежи в нейна вреда в психиатричната оценка, която рано или късно щеше да ѝ бъде направена. Не тя бе убила Даг Свенсон и Мия Бергман. Не тя бе определила за свой настойник човек, оказал се свиня и изнасилвач.