Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Даваше си причастие. За първи път Ерин наистина разбра смисъла зад молитвите. Всичко, което знаеше за Христос, трябваше да бъде преосмислено. Вярванията, които някога бе отхвърлила, се оказваха истина, подкрепени от история, за която дори не беше помисляла, че е възможна.
— Кръвта на нашия Господ Исус Христос те запазва във вечен живот.
Той приближи голям потир до устните си и изрече напевно:
— Кръвта Христова, чашата на спасението.
В пустинята се беше срамувал да пие виното пред нея и Джордан. Ерин се промъкна до вратата и понечи да почука, но се въздържа.
Колкото и да му беше омразно на Рун, че тя и Джордан са го видели уязвим, положението щеше със сигурност да е много по-лошо, ако отец Амвросий го видеше в миг на слабост.
Обърна гръб на свещеника, за да го остави насаме. Седна на пода, обви с ръце коленете си и зачака.
Рун вдигна студената чаша до устните си и вдиша познатите аромати на злато и вино. Тази нощ се нуждаеше от Христовата кръв повече, отколкото от много години насам. Щеше да му помогне да се излекува и да уталожи гнева му. Макар да бе наясно с рисковете, Бернар беше обвързал с него невинната жена и войника. Те бяха приели, без да разбират до какво щеше да доведе това търсене. Дали и той е бил толкова прибързан, когато бе крехък човек?
Срамът го изгаряше. Вината не беше само на Бернар. Действията на Рун бяха довели войника и жената тук. Беше им казал забранени неща. Беше ги спасил, когато трябваше да ги остави да умрат.
Ако се провалеше сега, те щяха да искат да ги беше оставил да намерят бърза смърт в пустинята.
Вдигна за последен път чашата и пи. Дълго и на големи глътки. Течността попари устните и гърлото му. Тя не бе ферментирал гроздов сок, а същността на кръвта на самия Христос, която изгаряше греха, течащ в опетненото му тяло. Остави пресушената чаша, вдигна ръце на височината на раменете си и остави пламъците на Христовия дар да го изгарят, докато довършваше молитвата си. Пара се издигаше от устните му и последните думи се отрониха с мъка от тях. После коленичи, изпълнен единствено със спомена за греха си.
Свеж камъш шумолеше под ботушите на Рун, докато пресичаше антрето, за да бъде посрещнат от прислужницата на Елизабет, стеснителната малка Ана.
Елизабет настояваше всяка есен в замъка Чахтице старият камъш да бъде изхвърлян, каменният под да се измие и подсуши и да бъде застлан с нов камъш. Над него пръскаше лайка, която придаваше на дома ѝ чист, освежаващ аромат, така нехарактерен за повечето домове на други благородници, които бе посещавал.
— Желаете ли да ме придружите в големия салон, отче? — Ана беше свела глава надолу, за да скрие родилния си белег.
— Ана, би ли довела господарката си тук, ако обичаш? — Макар да бе идвал в замъка много пъти, тази вечер не му се искаше да влиза вътре.
Преди Ана да успее да изпълни заръката, Елизабет се появи в разкошна тъмнозелена рокля, стегната на тънкия ѝ кръст.
— Мой скъпи отец Корза! Рядко се случва да ни посещавате толкова късно. Заповядайте в салона. Ана току-що запали огъня.
— Трябва да откажа. Мисля, че за задачата... за целта ми... ще е по-добре, ако остана тук.
Изваяните ѝ вежди се повдигнаха изненадано.
— Колко мистериозно!
Махна на Ана да излезе, пристъпи към високата маса до вратата и запали восъчните свещи. Меденият им аромат достигна до него, напомни му за отдавна отминали невинни лета.
Трептящата светлина осветяваше прелестно лице, каквото не бе виждал никога досега. Гарвановочерната коса блестеше, в сребристите очи играеше палаво пламъче. Тя плесна сръце и се обърна към него.
— Разкажете ми за вашата задача, отче.
— Нося вести. — Гърлото му се стегна.
Тя замръзна. Усмивката изчезна от лицето ѝ, сребърните очи помръкнаха като буреносни облаци.
— За съпруга ми граф Надажди ли?
Не можеше да и каже. Не можеше да я нарани. Стисна сребърния си кръст с надежда да почерпи сила от него. Както винаги, той му даде единствено болка.
— Загинал е —рече тя.
Естествено, като жена на воин го беше разбрала.
— Стана с чест. В...
Тя се облегна на стената.
— Спестете ми подробностите.
Рун стоеше като закован, неспособен да проговори.
Тя извърна глава в опит да скрие сълзите си.
Като свещеник трябваше да отиде при нея. Да се моли с нея, да говори за Божията воля, да обясни, че Ференц сега е в рая. Беше играл тази роля много пъти и за много опечалени.
Ала не можеше да го направи за нея.
Не и за нея.
Защото в действителност копнееше да вземе стройната ѝ фигура в прегръдката си, да я остави да излее мъката си на гърдите му. Затова отстъпи, позволи на страхливостта си да се превърне в жестокост, като ѝ обръщаше гръб в такъв тежък момент.