Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
А боят до смърт беше специалитетът на неговата раса. Нека паяците танцуват, подрипват и печелят мнимите си дуелчета. Той беше шампион във Форума на умелите, но беше и богомолкороден. Мъстта и убийството бяха неразделна част от природата му.
Нападна по права линия, простичък ход като за начало, колкото да вземе мярката на нейната бързина. Може би трябваше да я убие преди малко, докато още стоеше незабелязан зад гърба й, но това би отнело твърде много от жадуваното удовлетворение. Не, искаше тя да знае. Да знае кой и да знае защо.
Никога не беше заставал насреща й с рапира, а само с тромавите учебни мечове във Форума, ала рапирата беше оръжие, което и двете раси познаваха добре. Но докато тя беше паякородна новачка, той се биеше от най-крехка възраст. Той беше боец от Вещото време, когато расата му е била всепризнатият железен юмрук на старите порядки.
Засили натиска, изтласквайки я все по-назад, а застиналото й в концентрация лице беше като балсам за очите му. „Хайде, пробвай върху мен номерцата си“ — прикани я мислено той. Ускори стъпка, като не спираше да я засипва с удари в търсене на пролука.
А после примигна изненадано. Незнайно как и само за миг Тиниса се бе озовала много по-близо, а неговият меч… Тиниса беше вътре в обсега на оръжието му, което означаваше, че и той е в обсега на нейното.
Погледна надолу, но от нейния меч се виждаше само дръжката. Колкото до неговия… той вече не беше в ръката му.
Вдигна очи към нея и към изражението на концентрация, което само допреди миг му се струваше толкова смехотворно.
— Какво? — изсъска и политна назад.
И осъзна, че докато той още си е играел, тя се е сражавала на живот и смърт.
Тиниса измъкна рапирата си от тялото на Пиреус и се огледа. Тисамон все още се биеше ожесточено с последните двама от нападателите си — паякородния и мъжа с веригата. Мравкородният лежеше недалеч със срязано над ръба на щита гърло.
Тисамон погледна към нея и извика:
— Иди да измъкнеш Стенуолд!
Тиниса хукна презглава към склада и изби с шут вратата му. Вътре цареше пълен хаос, на пода се валяха трупове. Погледът й все пак откри Стенуолд, или гърба му поне. Клечеше зад голям сандък с меч в ръка и изглеждаше готов да направи някоя глупост. Имаше и други мъже в склада и всички те трескаво търсеха прикритие. Но не Стенуолд Трудан ги беше уплашил така — гръмовен трясък отекна от един счупен прозорец високо в стената и от дървения под се разхвърчаха трески на три… не, на четири места в права линия към тях.
— Хайде, Стенуолд! Изчезваме!
Стенуолд я чу, после се метна настрани, изпускайки меча си, миг преди сандъкът пред него да се сцепи на две. Невидимият стрелец при прозореца засипа с нови залпове осоидите и докато те се криеха кой където свари, Стенуолд смени курса си отново и хукна към Тиниса и вратата.
Когато излязоха, Тисамон вече беше приключил и ги чакаше до последните два трупа.
— Може да имат подкрепление наблизо — каза задъхано той. — Трябва да тръгваме.
— Още не — възрази Стенуолд. Дъхът му хриптеше, а краката очевидно не го държаха.
След няколко секунди Балкус се появи иззад ъгъла на склада, тичаше презглава и стискаше в ръце любимия си гвоздистрел.
— Сега… сега вече можем да тръгваме — изхриптя Стенуолд, когато мравкородният ги настигна. — Надявам се, че чакането си е струвало — добави той при вида на ухиления до уши Балкус.
В стаята на Граф тишината се проточи. Всички мълчаха и следяха с поглед водача си. Талрик се взираше в огъня, стиснал ръце пред себе си, и изобщо приличаше на човек, който с мъка удържа гнева си. Гняв, който можеше да се излее всеки момент и да помете всичко наоколо.
Лейтенант Граф стоеше като на тръни и гледаше в една точка. Именно неговите наемници бяха провалили операцията и той очевидно очакваше гневът на Талрик да се излее най-вече върху него. Другите трима седяха смълчани и притеснени. Скадран се опитваше да почисти и превърже раната от гвоздистрел в крака си, мръщеше се от усилието да върже сам възлите, но не даваше на никого да му помогне. Хофи и Ариана се споглеждаха мълчаливо. Строго погледнато, Хофи не беше боец и дори не беше дошъл с тях в склада, а Ариана смяташе, че ако не друго, поне е изпълнила своята задача според дадените й инструкции.
Или не? Ако се съдеше по погледа, с който я бе стрелнал Стенуолд, то той определено смяташе постъпката й за предателство, неочаквано при това. От друга страна, капанът не ги беше сварил неподготвени, дори напротив — пратили бяха човек, който да дебне из засада тяхната засада. Какво ги беше навело на мисълта, че срещата със студенти е капан?