Първото семейство

— О, за бога! — изпъшка Дона. — Тя играеше с Дъг.

Мишел и Шон погледнаха Дъг, който похапваше от геврека си.

— Дона, ти ме помоли, помниш ли? Защото тя нямаше с кого да играе.

— Да, така е.

— А защо той не играе с теб? Ти също играеш голф, нали? — попита Мишел.

— Защото турнирът беше състезателен и макар и с благотворителна цел, играта ми далеч не е така добра, че да ме допуснат да участвам. Майка ти беше чудесен играч. Както и Дъг.

— Това е май всичко, което правя напоследък — усмихна се той. — Удрям малката топка и прекарвам времето си с Дона — добави бързо.

— Неразделни сме! — възкликна Дона.

— Звучи като нещо, към което всеки трябва да се стреми, когато се пенсионира — каза Мишел и се намръщи.

— Виж, ако си дошла тук, за да ни обиждаш… — започна Дона, но Шон я прекъсна:

— Моментът, съвсем разбираемо, е напрегнат за всички. Благодарим за отделеното време. Мисля, че трябва да тръгваме.

Преди Мишел да успее да възрази, Шон я хвана за лакътя и я поведе към вратата.

След малко си дадоха сметка, че Дъг ги е последвал.

— Наистина съжалявам за майка ти. Харесвах я много. Всички я харесваха.

— Е, най-малко един човек не я е харесвал — каза Мишел троснато.

— Е… да… разбира се.

Застанаха неловко на верандата пред вратата до колоните в коринтски стил, които подпираха горния етаж.

На Мишел й напомняха някакъв скъп кафез.

— Може би искаше да ни кажеш нещо? — попита Шон.

— Неловко е — каза Дъг.

— Така е — съгласи се Мишел. Шон я погледна.

— Не познавах баща ти, но Сали понякога говореше за него с Дона и с мен.

— Сега се каниш да ми кажеш, че майка ми не е била щастлива с него и е мислела да го напусне.

— Не, не… нищо подобно. Мисля, че майка ти беше щастлива с баща ти. Аз… как да кажа…

— Просто го кажи, Дъг!

— Не мисля, че баща ти беше особено щастлив със Сали. Като че ли се бяха отчуждили. Това бяха нейни думи.

Лицето на Мишел помръкна.

Дъг се вгледа в нея.

— И ти ли го мислеше?

— Няма никакво значение какво мисля аз. Има значение кой е убил майка ми.

— Не ни е казвала, че някой я безпокои или дебне. Живееше много нормално. Приятели, голф, градинарство. Не знам наоколо да има психопати на свобода.

— Това е проблемът с психопатите, Дъг, особено с най-откачените. Изобщо не можеш да разбереш, че са такива, докато не забият нож в сърцето ти — отбеляза Мишел.

Постоянният приятел Дъг се сбогува набързо и се върна в къщата. Чуха ключалката да изщраква.

Докато отиваха към джипа, Мишел попита:

— Мислиш ли, че е бил опит за грабеж, който се е провалил?

— Възможно е.