Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
Бръкнах в джоба си, търсейки познатата форма под кърпичката. След миналата нощ нямаше начин да го изпусна от поглед. Бях сигурен, че Ама ще го потърси днес и ако го намери, никога повече няма да го видим. Облегнах се на капака на колата.
— Трябва да разберем какво става после.
— Сега?
— Защо не?
— Дори не знаем как работи това нещо.
Развих кърпичката.
— Има само един начин да разберем.
Сграбчих ръката й, въпреки че тя се опита да я издърпа. Докоснах гладкия метал… Сутрешната светлина стана по-ярка и по-ярка, докато накрая виждах само нея. Почувствах познатата вълна, която ме отнасяше сто и петдесет години назад. След това внезапно тя се отдръпна. Отворих очите си. Вместо кално поле и пламъци в далечината, видях само сянката на водната кула и катафалката. Медальонът не ни показа нищо.
— Усети ли го? Започна, а после изведнъж спря.
Лена кимна с глава и ме отблъсна.
— Мисля, че ми прилоша.
— Блокира ли го?
— За какво говориш? Нищо не съм направила.
— Закълни се. Не си използвала своите чародейски сили или нещо такова, нали?
— Не, прекалено съм заета да блокирам силите на твоята глупост. Но не мисля, че мога.
Нямаше смисъл просто да ни вкарва и изкарва така мигновено от видението. Какво беше различно този път? Лена се протегна и метна кърпичката върху медальона. Вехтата кожена гривничка, която Ама беше дала на Макон, привлече погледа ми.
— Свали това нещо. — Пъхнах пръста си под връвта и повдигнах гривната и ръката й на нивото на очите ни.
— Итън, тя е за защита. Сам каза, че Ама прави такива неща постоянно.
— Може би това нещо е причината медальонът да не действа.
— Много добре знаеш, че той не действа всеки път.
— Но сега започна, а после внезапно спря.
Тя поклати глава, непокорните й къдрици падаха по раменете на малки, игриви вълни.
— Наистина ли вярваш в това?
— Докажи, че греша. Свали я.
Лена ме погледна като че ли бях луд, но личеше, че го обмисля. Сигурен бях.
— Ако греша, винаги можеш да я сложиш обратно.
Поколеба се за секунда, после ми подаде ръката си, за да развържа гривната. Разхлабих възела и пъхнах амулета в джоба си. Посегнах към медальона, а тя плахо остави дланта си да лежи в моята.
Стиснах я леко и изведнъж бяхме отнесени в нищото…
Дъждът започна почти незабавно. Силен дъжд, истински порой. Сякаш небето се беше продънило. Айви винаги казваше, че капките дъжд са сълзите на Бог. Днес Женевиев й вярваше. Беше само на няколко крачки разстояние, но не можа да стигне там достатъчно бързо. Падна на колене до Итън и взе главата му в ръцете си. Дишането му беше неравномерно. Но беше жив.
— Не, не, не и това момче. Вече взе прекалено много. Прекалено много. Не и това момче. — Айви се вайкаше пронизително някъде наблизо. После започна да се моли.
— Айви, помогни ми. Трябва ми вода, уиски и нещо, с което да извадя куршума.
Женевиев притисна полата си в дупката, която зееше на гърдите на Итън — там, където допреди малко беше сърцето му.
— Обичам те. И ще се омъжа за теб, независимо какво мисли семейството ти — прошепна той.
— Не говори така, Итън Картър Уейт. Не говори така, сякаш смяташ да умираш. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред — повтаряше Женевиев, опитвайки се да убеди в това колкото него, толкова и себе си.
После затвори очите си и се концентрира. Разцъфтяха цветя. Новородени бебета плачеха. Слънцето изгря.
Раждане, не смърт. Тя рисуваше образите в съзнанието си и си пожелаваше да се превърнат в реалност. Картините на покой и любов препускаха една след друга в ума й.
Итън се задави. Женевиев отвори очи и погледите им се срещнаха. За миг времето като че ли спря. После очите на Итън се затвориха и главата му падна на една страна.
Женевиев също затвори очите си и продължи да си представя. Трябваше да е грешка. Той не можеше да е мъртъв. Тя беше призовала силите си. Беше го правила милиони пъти преди това, местейки предмети из кухнята на майка си, за да се пошегува с Айви. Толкова пъти беше лекувала и малки пиленца, паднали от гнездата си.
Защо не се получи сега? Когато беше необходимо?
— Итън, събуди се. Моля те, събуди се.