Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Ако не открием къде е Сараф… къде е тя и какво замисля, ще имаме много по-големи проблеми от твоите провалени бизнес дела, Амари.
— Тя е Мрак. Никога не можеш да знаеш накъде ще я отвеят ветровете. Все едно да се опиташ да видиш къде ще удари ураганът.
— Дори и така да е. Трябва да разбера дали ще се опита да се свърже с Лена.
— Не „дали“. А кога. — Ама отново затвори очи и докосна амулета на врата си, който не сваляше никога. Представляваше диск, гравиран с нещо подобно на сърце с кръст, излизащ от горната му част. Знаците бяха изтъркани от хилядите пъти, когато Ама го беше потърквала с ръка, както правеше и сега. Напяваше някакви стихове на език, който не разбирах, но бях чувал някъде и преди.
Макон тъпчеше нервно наоколо. Аз се размърдах леко в храстите, като се стараех да не вдигам шум.
— Нищо не мога да разчета тази нощ. Неясно е. Мисля, че чичо Абнър не е в настроение. Сигурно е заради нещо, което си казал.
Това явно му дойде в повече, защото изражението на Макон се промени, бледата му кожа заблестя в сенките. Когато пристъпи напред, острите черти на лицето му изглеждаха застрашително на лунната светлина.
— Край на игричките! Дете на Мрака влезе тази нощ в къщата ми; това само по себе си е невъзможно. Тя дойде с твоето момче, Итън, което може да означава само едно. Той притежава сили, а ти си го скрила от мен.
— Глупости. Ако това момче има някакви свръхестествени сили, то аз имам опашка.
— Грешиш, Амари. Питай своите Велики, посъветвай се с костите си. Няма друго обяснение. Трябва да е Итън. „Рейвънуд“ е защитен. Никой от Тъмните не би могъл да заобиколи тази защита, не и без помощта на някаква могъща сила.
— Загубил си ума си. Той не притежава никакви сили. Аз го отгледах, не мислиш ли, че го познавам?
— Този път бъркаш. Прекалено си близо до него и това замъглява виденията ти. А в момента е заложено прекалено много, за да си позволим да допуснем грешки. И двамата имаме дарби. Предупреждавам те, в това момче има повече, отколкото подозираме.
— Ще се допитам до Великите. Ако има нещо, което трябва да се знае, те ще се погрижат да ни го кажат. Не забравяй, Мелхизедек, трябва да поддържаме равновесие и с мъртвите, и с живите, а това не е лесна задача. — Тя затършува в чантата си и извади мръсна на външен вид връв с наниз от дребни мъниста. — Кости от гробището. Вземи ги, Великите искат да са у теб. Защитават духовете от духовете, мъртвите от мъртвите. Безполезни са за нас, смъртните. Дай този наниз на племенницата си, Макон. Няма да й навреди, но може да задържи надалече някой от Тъмните.
Макон взе наниза, държейки го предпазливо с два пръста. После го зави в носната си кърпичка с такова изражение, сякаш беше някой особено противен червей.
— Задължен съм ти.
Ама се изкашля.
— Моля те, наистина. Кажи им, че съм им задължен. Много. — Той погледна към луната, сякаш проверяваше колко е часът. А после се обърна и изчезна. Разтвори се в мъглата от тресавището, като че ли отнесен за миг от лекия нощен бриз.
10.X
Червеният пуловер
Едвам успях да се добера до леглото си преди да изгрее слънцето. Бях смъртно уморен, затворих очи и ги отворих след по-малко от секунда. Новият ден започна. Не можех да повярвам.
Стоях на ъгъла и чаках Линк. Въпреки че денят беше слънчев, имах чувството, че върху мен е паднала мрачна сянка. И умирах от глад. Тази сутрин нямах сили да се срещна с Ама в кухнята. Един поглед щеше да й бъде достатъчен, за да разбере какво става с мен. Щях да „изпея“ всичко, което бях видял през изминалата нощ, всичко, което бях почувствал. Не исках да рискувам.
Не знаех какво да мисля. Ама, на която вярвах повече, отколкото на когото и да било другиго в света, на която разчитах колкото на родителите си — а може би дори и повече — имаше тайни от мен. И то не какви да е. Познаваше Макон и двамата с него искаха да ме държат настрани от Лена. Всичко беше свързано по някакъв начин с медальона и с рождения ден на Лена. И с опасност.
Не можех да подредя парчетата от пъзела, не и сам. Трябваше да говоря с Лена. Само за това можех да мисля. Така че когато зад ъгъла се показа катафалката, а не Бричката, май не бях толкова изненадан.
— Предполагам, че си чула. — Вмъкнах се в колата и тръснах раницата си на пода пред мен.