Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуэлл Йен, Томасон Дастин
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-619-X
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Въоръжени с този последен ключ, двамата приятели се гмурват в странния свят на Хипнеротомахия — свят на забравена ерудиция, странни сексуални желания и ужасяващо насилие. Но точно когато започват да осъзнават размера на своето откритие, заснеженото студентско градче е потресено: един отдавнашен изследовател на книгата е застрелян в пустите нощни зали на историческия факултет.
Нещо подобно бе хрумнало и на мен, преди да си подам документите. Само че аз си казвах: щом е успял баща ми, значи мога и аз.
— Сигурно.
— Е, как ти се струва?
— Кое, да отидеш в Чикаго?
Той отново се колебае. Не съм го разбрал.
— Заедно да отидем в Чикаго.
Над нас пропуква паркет — движение в един друг свят.
— Защо не ми каза?
— Не знаех как ще го приемеш — признава той.
— И ще работиш по неговата програма?
— Доколкото е възможно.
Не знам дали бих издържал още пет години да се боря със сянката на баща си. Ще го виждам в лицето на Пол много по-ясно, отколкото днес.
— Това ли е първият ти избор?
Минава дълго време, преди Пол да отговори.
— Вече са останали само Тафт и Мелоти.
Има предвид изследователите на „Хипнеротомахия“.
— Е, мога да работя и с неспециалист тук, в Принстън — добавя той. — Да речем Батали или Тодеско.
Но да пишеш дисертация по „Хипнеротомахия“ за неспециалист е като да композираш музика за глухите.
— Трябва да отидеш в Чикаго — казвам аз, като се мъча думите да идват от сърцето ми. Може би наистина идват.
— Това означава ли, че ти ще отидеш в Тексас?
— Още не съм решил.
— Знаеш, нещата невинаги опират само до него.
— Не е там работата.
Пол решава да не ме притиска.
— Е, крайните срокове са еднакви и за двама ни.
Двата плика лежат там, където ги оставих — един до друг на бюрото му. Същото бюро, осъзнавам аз, където Пол започна да разгадава тайните на „Хипнеротомахия“. За секунда мислено виждам баща си, надвиснал отгоре като ангел пазител, водещ всяка вечер Пол към истината. От самото начало. И като си помисля, че почти през цялото време аз дремех само на една ръка разстояние.
— Почини си — казва Пол и го чувам как се извърта отгоре с тежка, изтощена въздишка. Станалото отново го притиска с цялата си сила.
— Какво ще правиш утре сутрин? — подхвърлям аз и веднага се питам дали му се говори за това.
— Трябва да попитам Ричард за онези писма — отговаря той.
— Искаш ли да дойда й теб?
— По-добре да отида сам.
За тази нощ разговорът приключва.
Ако се съди по дишането му, Пол скоро заспива. Иска ми се и аз да можех, но умът ми гъмжи от мисли. Питам се какво ли би казал баща ми, ако знаеше, че след толкова много години сме открили дневника на Генуезеца. Навярно това би разведрило самотата на безконечния му труд над нещо, на което тъй малко хора държат. Мисля си, че би бил щастлив да узнае, че синът му най-сетне е надделял.
— Защо закъсня? — попитах го една вечер, когато пристигна чак в полувремето на последния ми баскетболен мач.
— Извинявай — каза той. — Отне ми повече време, отколкото предполагах.
Вървеше малко пред мен към колата, за да се приберем у дома. Гледах ивицата коса на тила му, която винаги забравяше да среше, защото не я виждаше в огледалото. Беше средата на ноември, но той бе дошъл на игрището с пролетно яке. Вероятно от унесеност бе сбъркал коя дреха да вземе от закачалката в кабинета.
— Кое? — настоях аз. — Работата ли?
Използвах думата работа, за да избягвам заглавието, което се притеснявах да изрека пред приятелите си.
— Не работата — тихо отвърна той. — Движението.
На връщане той караше както винаги с четири-пет километра над разрешената скорост. Откакто бях взел шофьорска книжка, най-много ме дразнеше тъкмо това дребно неподчинение, отказът му да се подчинява на правилата, съчетан с абсолютната неспособност да ги наруши истински.
— Добре игра, струва ми се — каза той и се озърна към мен. — Отбеляза и двата наказателни удара.
— В първата половина бях пълна скръб. Казах на треньора, че повече няма да играя.
Той не трепна и това ми подсказа, че го е очаквал.
— Напускаш? Защо?
— Умните взимат от силните — казах аз, защото знаех какво ще изтърси. — Но високите взимат от ниските.
Струва ми се, че след този случай той упрекваше себе си, сякаш баскетболът беше последната капка в отношенията ни. Две седмици по-късно, когато се прибрах от училище, баскетболният кош в двора беше свален и подарен на местната благотворителна организация. Майка ми каза, че не знае защо го е направил. Защото се надявал така да е по-добре — само това можа да ми каже.